Докато се взираше в тези съсухрени лица, д-р Айлс остана поразена от уязвимостта, която видя в тях. Това не бяха строгите образи, олицетворение на авторитета, които помнеше от юношеските си години, а погледи на объркани хора, търсещи отговори за сполетялата ги трагедия. Новият й статус я накара да се почувства неудобно, като пораснало дете, което си дава за първи път сметка, че е разменило ролите със своите родители.
— Някой може ли да ми каже къде е детектив Фрост? — обади се Ризоли.
На въпроса й отговори жена с измъчен вид, която току-що се бе появила от намиращата се в съседство кухня с поднос чисти чаши и чинийки за кафе в ръцете. Беше облечена с избелял син джемпър с мазни петна, а между сапунените мехурчета на лявата й длан проблесна мъничък диамант. Очевидно не беше монахиня, а служителката в столовата, която се грижеше за своите все повече изнемощяващи повереници.
— Все още разговаря с игуменката — поясни тя. Наклони глава към вратата и кичур кестенява коса падна върху смръщеното й чело. — Кабинетът й е нататък по онзи коридор.
Ризоли кимна.
— Знам къде е.
Излязоха от безмилостно осветената стая и продължиха нататък по коридора. Мора усети някакво течение, наподобяващо леден шепот, сякаш край нея току-що се бе плъзнал невидим призрак. Тя не вярваше в задгробния живот, но при работата си върху телата на наскоро напусналите живота хора често се бе питала дали все пак не оставяха след себе си някакъв отпечатък, някакво едва доловимо енергийно смущение, което можеше да бъде усетено от живите.
Джейн почука на вратата на игуменката и треперещ глас ги покани да влязат.
Щом влезе вътре, Мора усети аромата на кафе, неустоим като скъп парфюм. Видя тъмна дървена ламперия и простичко разпятие на стената над дъбовото бюро. Зад него седеше прегърбена монахиня, чиито очи бяха уголемени до огромни сини локви от очилата. Тя не беше по-млада от крехките си сестри, насядали около масата в столовата, а очилата й изглеждаха толкова тежки, че заплашваха да разтеглят лицето й надолу. Но гледащите иззад дебелите стъкла очи изглеждаха напълно разумни и осъзнати.
Партньорът на Джейн, Бари Фрост, веднага остави чашата си с кафе и се изправи учтиво. Този мъж беше еквивалент на брата на което и да било хлапе, единственото ченге в отдел „Убийства“ в състояние да накара заподозрения в стаята за разпити да го приеме за свой най-добър приятел. Освен това той изглежда беше единственото ченге в отдела, което нямаше нищо против да работи заедно с темпераментната Ризоли. Дори в този момент тя се намръщи, като забеляза чашата му с кафе, несъмнено отчитайки факта, че докато бе мръзнала в параклиса, партньорът й бе седял удобно в тази топла стая.
— Уважаема майко — започна Фрост, — това е д-р Айлс от Канцеларията на съдебния лекар. Докторе, това е майка Мери Клемънт.
Мора протегна ръката си към игуменката. Дланта, която я пое, беше възлеста, кожата приличаше на суха хартия, опъната върху изпъкналите кости. Докато се ръкуваха, Мора забеляза бежовия маншет, който се подаде изпод черния ръкав. Значи така оцеляваха монахините в студената сграда. Под вълнените си монашески одежди игуменката носеше дълга долна риза.
Неестествено уголемените сини очи я наблюдаваха иззад дебелите лещи.
— Канцеларията на съдебния лекар? Това означавали, че сте лекарка?
— Да. Патолог.
— Изследвате смъртни случаи?
— Точно така.
Игуменката направи пауза, сякаш събирайки смелост да зададе следващия си въпрос.
— Ходихте ли вече в параклиса? Видяхте ли…
Д-р Айлс кимна. Искаше да пресече въпроса, който знаеше, че предстои да чуе, но не беше способна на подобна неучтивост спрямо една монахиня. Видът на черните одежди продължаваше да я изнервя дори сега, когато беше станала на четирийсет години.