— Точно преди да прибегнат към Синия код, отвори очи.
— Мислиш ли, че е била действително в съзнание? Че е съзнавала какво става?
— Стискаше ръката на сестрата. Следваше команди. Но така и не ми се удаде да поговоря с нея. Стоях на прага пред нея и тя ме погледна, точно преди… — Не довърши мисълта си, очевидно разтърсена от нея. — Аз съм последният човек, когото видя.
Мора влезе в интензивното отделение, покрай монитори, по които пулсираха зелени линии, покрай медицински сестри, които разговаряха шепнешком пред дръпнатите завеси на индивидуалните стаички за пациентите. Когато работеше като интернист, нощните посещения в интензивното отделение винаги бяха свързани с притеснения — пациент в критично състояние, криза, изискваща бързо вземане на решения от нейна страна. Дори сега, след толкова години, идването тук в този час на денонощието ускори пулса й. Тази вечер обаче не я очакваше криза от медицинско естество; идваше да види последствията от такава криза.
Завари д-р Сътклиф да пише нещо в картона на монахинята, седнал до леглото й. Химикалката му бавно спря да се движи, без да отделя върха си от страницата, сякаш му беше трудно да оформи следващото изречение.
— Д-р Сътклиф? — обади се Мора.
Той вдигна поглед към новодошлата; по загорялото му на слънцето лице се виждаха нови бръчици от умора.
— Детектив Ризоли ме помоли да дойда. Каза, че планирате да прекратите изкуственото поддържане на живота.
— Отново идвате малко преждевременно — отвърна той. — Д-р Юън реши да го остави още един-два дена. Иска първо да види резултатите от ЕЕГ. — И пак сведе поглед към записките си. — Иронично, нали? За последните й няколко дни на земята са изписани много страници. Но целият й живот заема само един кратък абзац. В това има нещо нередно. Нещо противно.
— Така поне опознавате пациентите си, докато все още дишат. Аз нямам дори тази привилегия.
— Не мисля, че работата ви би ми допаднала, д-р Айлс.
— Има дни, когато и на мен ми е трудно да я понеса.
— Защо тогава я избирате? Защо предпочитате мъртвите пред живите?
— Те заслужават внимание. Биха искали да знаем защо са мъртви.
Младият мъж погледна към монахинята.
— Ако се питате какво се случи тук, ще ви кажа отговора. Не действахме достатъчно бързо. Стояхме край нея и я гледахме как изпада в паника, а трябваше да й дадем успокоително. Ако го бяхме направили по-скоро…
— Да не искате да кажете, че стигна до това състояние от паника?
— Така започна. Първо скочиха кръвното и пулсът. После налягането й падна рязко без видима причина и започна аритмията. Трябваха ни двайсет минути, докато върнем нормалния й ритъм.
— Какво показва електрокардиограмата?
— Остър инфаркт на миокарда. Сега тя е в дълбока кома. Никаква реакция на зениците. Никаква реакция към силна болка. Почти със сигурност мозъкът й е увреден необратимо.
— Малко е рано да се каже, нали?
— Аз съм реалист. Д-р Юън се надява да я измъкне, но той е хирург. Иска статистиката му да бъде по-розова. Стига пациентът му да оцелее след операцията, може да я нарече „успешна“. Дори в крайна сметка пациентът да се превърне в нещо като растение.
Мора се доближи до леглото и погледна смръщено към сестра Урсула.
— Защо е толкова подута?
— Вляхме течности в нея при изпълнение на Синия код, за да опитаме да нормализираме кръвното й налягане. Затова лицето й изглежда подуто.
Младата жена премести поглед надолу по ръцете и видя продълговати червеникави подутини.
— Това прилича на завяхваща уртикария. Какви лекарства й бяха дадени?
— Обичайният за Синия код коктейл. Средства срещу аритмия. Допамин.
— Мисля, че трябва да направите токсикологично изследване за поносимост към лекарства.
— Моля?
— Наблюдавано е необяснимо спиране на сърцето. А тази уртикария прилича на реакция към лекарство.
— Обикновено не правим изследване за евентуално интоксикиране само защото към пациента е приложен Синият код.
— В този случай би трябвало да го направите.
— Защо? Мислите, че сме допуснали грешка ли? Че сме й дали нещо, което не е трябвало?
Започваше да звучи отбранително, умората му преминаваше в гняв.
— Тя е свидетел на убийство — отвърна Мора. — Единственият свидетел.
— Допреди малко се борихме, за да й спасим живота. А сега вие намеквате, че не ни вярвате.