— Само опитвам да огледам нещата внимателно от всички страни, без да пропускам нещо.
— Добре. — Д-р Сътклиф затвори шумно болничния картон. — Ще се погрижа да направят токсикологичното изследване, само заради вас — заяви той и излезе.
Д-р Айлс остана в стаичката, взирайки се в монахинята, която лежеше, окъпана в меката светлина на лампата до леглото й. Не видя обичайните останки от кардиопулмонарната ресусцитация. Използваните спринцовки, шишенца с лекарства и стерилни опаковки, които оставаха неизменно след положените за спасяването на човешкия живот усилия, бяха събрани. Гръдният кош на пациентката се движеше нагоре-надолу само благодарение на въздуха, който влизаше насила в белите й дробове с всяко движение на апарата за изкуствено дишане.
Съдебната лекарка взе фенерче с тънък лъч и освети с него двете очи на Урсула едно по едно.
И двете зеници не реагираха на светлината.
Изправи гръбнак и внезапно усети, че някой я наблюдава. Обърна се и почти се стресна, като видя стоящия на прага отец Брофи.
— Сестрите ми се обадиха — обясни той. — Помислили, че може би е настъпил моментът.
Имаше тъмни кръгове под очите, а наболата брада правеше брадичката му по-тъмна. Както обикновено, бе в свещенически одежди, но в този среднощен час ризата му беше намачкана. Представи си го как, събуден от телефонното обаждане, става от леглото и облича полусънен дрехите си. Как посяга автоматично към тази риза, преди да напусне топлата си спалня.
— Искате ли да изляза? — попита той. — Мога да се върна по-късно.
— Не, моля ви, влезте, отче. Тъкмо се канех да прегледам болничния й картон.
Младият мъж кимна и влезе в стаичката. И тя изведнъж й се стори прекалено малка, атмосферата — прекалено интимна.
Посегна към картона, който бе оставил д-р Сътклиф. Сядайки на табуретката до леглото, отново осъзна излъчващата се от самата нея миризма и се запита дали Брофи също я усещаше. Миризмата на Виктор. На секс. Свещеникът започна да се моли шепнешком, а тя си наложи да се фокусира върху записките на медицинските сестри.
„00:15: Жизнени показатели: Кръвно налягане 130/90. Пулс 80.
Очи отворени. Прави целенасочени движения. Свива дясната длан при команда.
Д-р Юън и д-р Сътклиф обявяват промяна в менталния статус.
00:43: Кръвното са качи до 180/100. Пулс 120.
Тук е д-р Сътклиф. Пациентката е възбудена и опитва да измъкне иглата на системата си.
00:50: Систоличното налягане падна до 100. Зачервена и силно възбудена.
Д-р Юън е тук.
00:55: Систолично 85, пулс 180.
Увеличаване на скоростта на вливане от системата…“
С увеличаване на кръвното налягане записките ставаха все по-сбити, почеркът — по-забързан, докато стана почти нечетлив. Мора можеше да си представи последователността от събития в тази стаичка. Блъсканицата за намирането на спринцовките и торбичките с лекарства за системата. Сестрата, притичваща до помещението с лекарствените припаси и обратно. Разкъсването на стерилните опаковки, изпразването на шишенцата, трескавото пресмятане на правилните дозировки. И всичко това става, докато пациентката се мята, а кръвното й налягане пада главоломно.
„01:00: Обявяване на Син код.“
Почеркът вече беше друг. Друга сестра се бе заела с описването на ставащото. Сега документацията се водеше чисто и методично, очевидно от сестра, чието задължение по време на кода беше само да наблюдава и да записва.
„Вентрикуларна фибрилация. Кардиоверсия с 300 джаула прав ток. Венозното вливане на лидокаин е увеличено до четири мг/мин.
Кардиоверсия повторена, 400 джаула. Още във вентр. фибр.
Зеници разширени, но все още реактивни на светлина…“
„Все още не се предават — помисли си Мора. — Не и докато зениците реагират. Не и докато все още има шанс.“
Спомни си първия Син код, който бе ръководила като интернист, и колко неохотно бе признала поражението, дори когато бе станало ясно, че пациентът не може да бъде спасен. Но семейството на човека чакаше пред стаята — съпругата и двамата му синове в тийнейджърска възраст — и тя мислеше за лицата на момчетата през цялото време, докато бе долепвала дефибрилатора до гърдите на мъжа, отново и отново. И двете момчета бяха достатъчно високи, за да бъдат мъже, с огромни крака и пъпчиви лица, но плачеха като деца, и тя бе продължила усилията за ресусцитацията дълго след стадия, след който те ставаха безсмислени, като си мислеше: „Направи му още един електрически шок. Само още един“.