— Клиниката е единствената останала сграда, защото била построена от бетонни блокчета — поясни Дийн. — Останките на двете американки са били открити сред тази купчина. Наложило се да бъдат идентифицирани от съдебен антрополог. Според него изгарянето било толкова пълно, че нападателите явно са използвали някакъв катализатор. Вие съгласна ли сте с това, д-р Айлс?
Тя не отговори. Вниманието й вече не беше насочено към телата. Сега тя се взираше в нещо, което й се стори далеч по-смущаващо. Нещо, което в продължение на няколко секунди я накара да забрави да диша.
На вратата на клиниката висеше табела с отчетлив символ: летящ гълъб, разперил любящо крила над син глобус, сякаш за да го защити. Символ, който разпозна веднага.
Това бе клиника на One Earth.
— Д-р Айлс? — обади се Дийн.
Младата жена вдигна стреснато очи и осъзна, че специалният агент все още чакаше отговора й.
— Телата… не могат да бъдат изгорени толкова лесно — отвърна тя. — Водното им съдържание е прекалено високо.
— Но тези тела са били изгорени, така че са останали само костите.
— Да. Така е. Следователно сте прав — вероятно е използван катализатор.
— Бензин?
— Бензин би свършил работа. Освен това осигуряването му не е никакъв проблем. — Погледът й падна отново върху снимката на обгорената клиника. — Също така се виждат ясно останките от погребална клада, която след това се е срутила. Тези обгорени клони.
— Това променя ли нещо? Използването на клада?
Тя се покашля.
— Повдигането на тялото от земята спомага разтопените мазнини да капят в пламъците. И така… да разгарят огъня. — Внезапно събра снимките и ги пусна обратно в папката. Постави сплетените си в пръстите ръце отгоре й. Макар повърхността й, която усещаше с дланите си, да беше гладка, съдържанието й дълбаеше дупка в сърцето й. — Ако нямате нищо против, агент Дийн, бих искала малко време, за да прегледам докладите от аутопсиите. Може ли да задържа цялата папка?
— Разбира се. — Гейбриъл стана от стола. — Може да се свържете с мен във Вашингтон.
Все така загледана в папката, тя не видя, че се е запътил към вратата. Нито че се бе обърнал и я гледа.
— Д-р Айлс?
Тя вдигна очи.
— Да?
— Имам още едно притеснение. Не във връзка със случая, а нещо лично. Не съм сигурен, че трябва да говоря с вас за това.
— За какво става дума, агент Дийн?
— Разговаряте ли много с Джейн?
— Естествено. В процеса на това разследване.
— Не по работа. За това, което я смущава.
Мора се поколеба. „Мога да му кажа — помисли си тя. — Някой би трябвало да му каже.“
— Винаги е била доста напрегната — додаде той. — Но сега става още нещо. Виждам, че е по-напрегната от всякога.
— Нападението над манастира се оказа тежък случай.
— Не е заради разследването. Нещо друго я тревожи. Нещо, за което не иска да говори.
— Не съм аз тази, която трябва да питате. Трябва да говорите с Джейн.
— Опитах.
— И?
— Става по-делова от всякога. Знаете как може да се държи — като истински робокоп. — Въздъхна. И добави тихо: — Мисля, че я изгубих.
— Кажете ми нещо, агент Дийн.
— Да?
— Изпитвате ли някакви чувства към нея?
Младият мъж срещна погледа й, без да трепне.
— Нямаше да ви задавам този въпрос, ако не изпитвах.
— Тогава трябва да ми повярвате, като ви кажа, че не сте я изгубили. Ако ви се струва дистанцирана, е само защото е уплашена.
— Джейн? — Той поклати глава и се засмя. — Тя не се страхува от нищо. Най-малко пък от мен.
Мора го изпрати с поглед, като си мислеше: „Грешиш. Всички се страхуваме от хората, които могат да ни наранят“.
В детството си Ризоли бе обичала зимата. Цяло лято очакваше първите снежинки, утрото, когато щеше да дръпне завесите на стаята си и да види, че цялата земя е побеляла и тази белота все още не е замърсена от стъпки. Беше изскачала със смях от къщата, за да се отъркаля добре в снега.
И сега, докато се бореше с натовареното обедно движение, допълнително утежнено от трескавото пазаруване преди празниците, тя се питаше кой бе откраднал магията.
Перспективата утре да прекара Бъдни вечер със семейството си не допринасяше по никакъв начин за подобряване на настроението й. Отсега знаеше как щеше да мине вечерта: всички щяха да се тъпчат до премала с пуйката, и устите им щяха да бъдат прекалено пълни, за да разговарят. Брат й Франки щеше да бъде още по-гръмогласен и неприятен от обикновено, в резултат на препиването с аероконяк. Баща й, с дистанционното на телевизора в ръка, щеше да превключва програмите, за да удави безсмислените разговори. А майка й Анджела, изтощена от целодневното готвене, щеше да задреме във фотьойла. Всяка година повтаряха все същите стари ритуали, но в крайна сметка това правеше семейството. Повтарянето на същите неща по същия начин, независимо дали ги правеха щастливи.