— Когато го видях след това — това беше последният път, когато го видях във Виетнам — той ми каза следното: Всичко на земята е направено от огън и името на огъня е Време. Щом разбираш, че си в огъня, всичко е позволено. В сърцето на всеки миг има семе от смърт.
— Не е лошо — каза Алън.
Поставих последната чиния да се суши.
— Да видим сега дали мога да оправя тоалетната.
Намерих отпушвател в килера за метлите.
В момент на просветление Алън беше подсушил онова, което беше преляло, и се беше постарал да почисти пода. Кошчето беше пълно със смачкани амбалажни кърпи. Забих отпушвателя във водата и започнах да помпам. Изплува разкашкана маса от нещо, което някога трябва да е било хартия за машинопис. Залових хартията с отпушвателя и я хвърлих в кошчето.
— Нека това нещо стои тук, Алън, и не забравяй да го използваш, ако се случи същото.
— Добре, добре — лицето му светна. — Ей, направил съм „Блъди Мери“. Искаш ли да пийнем?
— Сипи едно — казах. — За тебе, не за мене.
В кухнята Алън извади голяма кана от хладилника. Той наля в една чаша без да разлее. След това рухна на стола и отпи, хванал чашата с две ръце.
— Ще ме заведеш ли на погребението?
— Разбира се.
— Не мога да се оправям навън — каза Алън и ми хвърли страшен поглед. Искаше да каже, че никога не излиза от къщата.
— Какво ти става?
— Живял съм тук четиридесет години, но изведнъж не се сещам нищо къде е — той отново ме погледна кръвнишки и отпи голяма глътка. — Последният път, когато излязох, се загубих. Дори бях забравил защо въобще съм излязъл. Когато се огледах, дори не помнех къде живея — лицето му се помрачи от гняв и себесъмнение. — Не можех да намеря къщата си. Обикалях наоколо с часове наред. Най-после главата ми се проясни или нещо подобно и разбрах, че съм от другата страна на улицата — той вдигна чашата с треперещи ръце и я постави отново върху масата. — И чувам разни неща. Хора, които се промъкват наоколо.
Спомних си това, което бях забелязал в гаража.
— Използва ли някой гаража ти? Позволяваш ли на някого да си държи колата в него?
— Чувал съм ги да се прокрадват. Мислят си, че могат да ме преметнат, но аз знам, че са там.
— Кога си ги чувал?
— Това не е въпрос, на който мога да отговоря — този път той успя да вдигне чашата до устата си. — Но ако това се случи пак, ще ги надупча с пищова — той пое две големи глътки, тресна чашата на масата и облиза устни. — Тарум-тара-рарет — каза той. — Днес всички курви са с късмет.
Влажен звук, който трябваше да представлява смях, излезе от устата му. Той потърка с ръка долната част на лицето си и издаде тихи хълцащи ридания. Това покушение срещу достойнството му го вбеси и плачът му се превърна в дълги, разтърсващи, задавени хрипове.
Изправих се и го прегърнах. Той се съпротивляваше за миг, после се отпусна и заплака равно и монотонно. Когато спря, и двамата бяхме мокри.
— Алън, нали няма да те обидя, ако ти кажа, че се нуждаеш от малко помощ.
— Аз наистина имам нужда от малко помощ.
— Хайде да те изкъпем. И трябва да ти намерим чистачка. И мисля, че не трябва да държиш всичките си пари по тоя начин на масата.
Той седна изправено и ме изгледа с цялата строгост, на която беше способен.
— Ще измислим някое място, което няма да забравяш — казах.
Тръгнахме към стълбището. Алън послушно ме заведе в банята си и седна на тоалетната чиния, за да свали чорапите и гащите си, докато аз пълнех ваната.
След като беше разкопчал последното си копче, той се опита да издърпа ризата през главата си, като петгодишен. Заплете се в ризата, та аз я издърпах през главата му и обърнах ръкавите налице.
Брукнър се изправи. Ръцете и краката му бяха жилести и сребристата паяжина от косми, прилепнала по тялото му, се събираше в заплетено кълбо около увисналия му пенис. Без да се стеснява, той прескочи ръба на ваната и се потопи във водата.
— Хубаво.
Той се отпусна във ваната и постави главата си върху фаянса. Започна да се сапунисва. Облак от пяна направи водата непрозрачна. Очите му отново се впериха в мене.
— Няма ли в тоя град някакъв страхотен частен детектив или нещо такова? Човек, който решава случаите, без да излиза от къщата си?
Казах му, че има.
— Аз имам много спестени парици. Да го наемем.
— Джон и аз говорихме с него вчера.
— Браво — той потопи главата си под водата и се подаде мокър, разтърквайки очи. — Шампоан.
Намери шишето и му го подадох. Той започна да сапунисва главата си.
— Вярваш ли в абсолютното добро и зло?
— Не — казах.
— Аз също. Знаеш ли в какво вярвам? Във виждането и невиждането. Разбирането и невежеството. Въображението и липсата на въображение — шапката от пяна по главата му изглеждаше като накъдрена перука. — Това е. Резюмирах поне шестдесет години размисъл. Видя ли ти се смислено?