— Но погребението й е утре.
— Утре, както е казала Скарлет, си е за утре — той ме заведе в банята и взе електрическа самобръсначка от най-горната полица на една мраморна поставка. — Би ли ми направил една услуга?
Аз се разсмях с глас.
— След всичко, което преживяхме?
Той включи самобръсначката и извади малкото странично допълнение.
— Покосявай всичко под брадичката и по врата. Всъщност, унищожи всичко, което изглежда прекалено дълго, за да бъде обръснато по нормалния начин. Аз ще свърша останалото.
Той вирна брадичката си и аз окосих дългите сребърни пухчета, които се виеха като ангелска коса. Някои от тях полепнаха по ризата и панталоните му. Минах по двете му бузи и още сребърен пух се поръси от лицето му. Когато свърших, направих крачка назад.
Алън се обърна към огледалото.
— Признаци на подобрение — каза и затърка със самобръсначката лицето си.
— Поносимо. Съвсем поносимо. Макар че едно подстригване не би ми навредило.
Намери гребен на мраморната поставка и го прокара по пухестия бял облак над главата си. Облакът се раздели от лявата страна на леки вълни към яката на ризата му. Той си кимна и се обърна да го огледам.
— Е?
Изглеждаше като комбинация от Херберт фон Караян и Ленърд Бърнстайн.
— Ставаш — казах.
Той кимна.
— Вратовръзка.
Върнахме се в спалнята. Алън изтръгна вратата на гардероба и разгледа връзките си.
— С тая няма ли да изглеждам като частен шофьор?
Той извади черна копринена вратовръзка и я вдигна, за да я видя. Поклатих глава. Алън вдигна яката си нагоре, уви връзката около врата си и я завърза с лекотата, с която бе завързал обувките си. След това закопча яката си и постави възела на място. Свали сакото от закачалката му и ми го подаде.
— Понякога имам проблеми с ръкавите.
Държах му сакото и той вмъкна ръцете си в ръкавите. Наместих сакото върху раменете му.
— Така — той изчетка малко бял пух от панталоните си. — Обади ли се на цветарницата?
Кимнах.
— Защо поръча два венеца?
— Ще видиш.
От едно нощно шкафче взе връзка ключове, гребенче и дебел черен химикал и ги разпредели из различни джобове.
— Мислиш ли, че ще мога да изляза, без да се загубя?
— Сигурен съм.
— Може би ще направя опит, след като дойде Джон. Той не е толкова лошо момче. И ако аз бях заседнал в „Аркхам“ като него, щях да бъда нещастен.
— Ти си прекарал в „Аркхам“ целия си живот.
— Но не бях заседнал.
Последвах го навън от спалнята.
— Джон го знаеха като моя човек — писахме в съавторство няколко статии, но той никога не направи нищо самостоятелно. Добър преподавател е, но не мисля, че „Аркхам“ ще го задържи, след като аз си отида. Но не му го казвай. Отдавна се чудя как да повдигна тоя въпрос, без да го разтревожа.
Заслизахме по стълбите. На половината път той се обърна и ме погледна.
— Ще бъда добре за погребението на дъщеря си. Ще бъда в пълно присъствие на духа — той се протегна и ме потупа по гърдите. — Знам нещо за тебе.
Сепнах се.
— Нещо ти стана, докато ти разказвах за баба си. Помисли си за нещо — видял си нещо. Не те изненада, че съм видял баба си, защото — и тук той започна да почуква с пръст по гърдите ми — защото-ти-също-си-видял-някого.
Той ми кимна и слезе едно стъпало.
— Винаги съм смятал, че е безсмислено да се пропускат нещата. Знаеш ли какво казвах на студентите си? Казвах им, че има друг свят и че той е този свят.
Слязохме и зачакахме Джон, който така и не се появи. Най-сетне убедих Алън да разпредели парите от кухненската маса в различни джобове на костюма си. Оставих го да седи във всекидневната, върнах се в кухнята и сложих револвера му в джоба си. После си тръгнах.
Когато се върнах на „Илай Плейс“, оставих револвера на малката масичка и се качих горе да пиша. Джон беше оставил бележка в кухнята, че е твърде уморен, за да ходи у Алън, и че веднага си ляга. Всичко било наред, пишеше в бележката.
Част шеста
Ралф и Марджъри Рансъм
1
Малко след един часа паркирах Понтиака на Джон пред къщата на „Виктория Теръс“. Един мъж върху косачка с размерите на трактор ловко направляваше машината покрай дъбовете от едната страна на къщата. Едно момче минаваше с подстригвачка за малките треви по ръбовете на алеята. По окосената морава стояха високи черни чували, подобни на снопи. Джон клатеше глава, мръщейки се срещу слънцето и буквално скърцайки със зъби.
— Ще стане по-бързо, ако ти го доведеш — каза той. — Аз ще чакам тук заедно с родителите си.
Ралф и Марджъри Рансъм започнаха да изстрелват възражения от задната седалка. Поведението им продължаваше да е белязано от вдървената, автоматична учтивост, която бяха проявили от момента на пристигането си на летището тази сутрин.