Джон кара колата до летището, но след като доведохме родителите му, загорели и облечени в подходящи черно-сребристи анцузи, той ме попита дали бих имал нещо против аз да карам по обратния път. Баща му се възпротиви, Джон би трябвало да кара, това е неговата кола, нали така?
— Бих искал Тим да кара, татко — каза Джон.
В този момент майка му се намеси рязко, за да каже, че Джон е уморен, би искал да разговаря и не е ли наистина чудесно, че неговият приятел от Ню Йорк няма нищо против да кара? Майка му беше ниска и прищипната в кръста, с едри бедра и бюст, и черните й очила закриваха половината от лицето. Посребрената й коса беше напълно в тон с косата на мъжа й.
— Джон трябва да кара и това е — каза баща му. По-строен, отколкото бях очаквал, Ралф Рансъм имаше вид на пенсиониран морски офицер, дълбоко встрастен в голфа. Ослепителната му усмивка подхождаше на загара му. — Там, откъдето идвам, всеки си кара колата. По дяволите, пак ще можем да разговаряме, влизай там и ни води.
Джон се намръщи и ми подаде ключовете.
— Не бива да карам за известно време. Взеха ми книжката.
Той ме погледна едновременно ядосано и извинително. Ралф се вторачи в сина си.
— Взеха ти я, а? Защо?
— Какво значение има? — попита Марджъри. — Хайде да се качваме.
— За алкохол ли?
— Имах един лош период, да — каза Джон. — Но наистина всичко е наред. Мога да отида пеш навсякъде, където искам. Когато дойдат студовете, вече ще са ми върнали книжката.
— Добре, че не си убил някого — подхвърли баща му, а майка му възкликна: Ралф!
Същата сутрин аз и Джон бяхме преместили моите неща в неговия кабинет, така че родителите му да могат да се настанят в стаята за гости. Джон се въоръжи с хубав двуреден сив костюм, а аз извадих от чантата закачалка с един черен костюм на Ямамото, който си бях купил в пристъп на дързост, намерих една сива риза, която не помнех, че съм взел, и така двамата бяхме готови да посрещнем родителите му на летището.
Занесохме чантата на Рансъмови в стаята за гости и оставихме родителите му да се преоблекат. Последвах Джон в кухнята, където той отново извади продуктите за сандвичите.
— Е — казах, — сега знам защо навсякъде ходиш пеш.
— Два пъти тая пролет надувах балончето. Гадост, но ще трябва да се примиря. Както с много други неща. Нали разбираш?
Той изглеждаше изтощен и така изтънял, че пламтящата му ярост избиваше в погледа. Осъзна, че я виждам и я натика обратно в себе си като жарава. Когато родителите му слязоха, те хапнаха от пълнежите за сандвичи и заговориха за времето.
В Таскън температурата била четиридесет и три градуса. Но това било суха горещина. И навсякъде имало климатици. Голф — само че трябва да си на игрището около осем сутринта. Джон, честно казано, много си напълнял, трябва да се запишеш в няколко добри клуба и да излизаш на игрището за голф.
— Ще си помисля — каза Джон. — Но човек никога не знае. Бъчва с мас като мене, изкарай го на игрището за голф при четиридесет градуса и може да се срути на място от инфаркт.
— Чакай, чакай малко, аз нямах предвид…
— Джон, знаеш, че баща ти просто…
— Съжалявам, но аз бях…
Тримата Рансъмови престанаха да говорят също така внезапно, както бяха започнали. Марджъри се обърна към прозорците на кухнята. Ралф ми отправи измъчен, озадачен поглед и отвори замразителя на хладилника. Той извади розова бутилка без етикет и я показа на сина си.
Джон хвърли поглед към бутилката.
— Хиацинтова водка. Контрабанда от Черно море.
Баща му взе чаша от шкафа и си наля един пръст от розовата бутилка. Отпи, кимна и довърши останалото.
— Триста долара бутилката — каза Джон.
Ралф Рансъм затвори бутилката и я остави на мястото й в замразителя.
— Да. Хубаво. Кога започва погребението?
— Сега — каза Джон и тръгна да излиза от кухнята. Родителите му се спогледаха и го последваха през всекидневната. Джон огледа улицата през страничното прозорче.
— Па-аак са тук.
Родителите му го последваха навън и Джефри Боу, Изобел Арчър и техните оператори се стрелнаха от двете страни. Марджъри изписка с тъничък гласец. Ралф я прегърна и я поведе към колата. После се мушна до нея на задната седалка.
Джон ми подхвърли ключовете. Дадох газ и се отдалечих.
Ралф попита откъде са дошли тия и Джон отговори:
— Никога не си отиват. Блъскат по вратата и хвърлят боклуци по моравата.
— Никак не ти е лесно. — Ралф се наведе напред и потупа сина си по рамото.
Джон се вдърви, но не отговори. Баща му отново го потупа. В огледалото видях, че развратната синя кола на Джефри Боу и префърцуненото микробусче на Изобел Арчър се впуснаха по улицата след нас.