Те останаха да ни изчакат, когато спрях пред къщата на Алън. Джон скръсти ръце на гърди и размърда челюсти, преживяйки жаравата си.
Излязох и го оставих сам с нея. Мъжът върху косачката с размери на трактор ми махна с ръка и аз също му махнах. Нали бяхме Средния запад.
Алън Брукнър ми отвори и ме покани да вляза. Когато затворих вратата, чух, че една прахосмукачка бръмчи на втория етаж, а друга може би от трапезарията.
— Дойдоха ли вече чистачите?
— Тежки времена — каза той. — Как изглеждам?
Казах му, че изглежда чудесно. Черната копринена връзка беше със съвършен възел. Панталоните му бяха с ръб и бялата риза имаше свеж вид. Усетих миризма на одеколон.
— Исках да съм сигурен — той се отдръпна и се завъртя. Отзад сакото му изглеждаше малко измачкано, но нямах намерение да му го кажа. Той спря да се върти и ме погледна сериозно, дори сурово.
— Е?
— Тоя път сам си успял да си облечеш сакото.
— Въобще не съм го свалял — каза той. — Не исках да поемам рискове.
Представих си го облегнат на стената с допрени колене.
— Но как спа?
— Много, много внимателно — Алън подръпна сакото си, после го закопча. Излязохме от къщата.
— Кои са тия дъртаци с Джон?
— Родителите му. Ралф и Марджъри. Току-що пристигнаха от Аризона.
— Готов като си, С. Б. — каза той. (Не разбрах този намек, ако това беше намек, на времето, не го разбирам и до днес.)
Джон стоеше до колата и наблюдаваше Алън с нескрито изумление и облекчение.
— Алън, страхотно изглеждаш.
— Реших да се постарая — каза Алън. — При родителите си ли ще седнеш или предпочиташ да останеш на предната седалка?
Джон погледна неприязнено към синьото бедствие на Джефри и към надутия микробус на Изобел и се вмъкна до баща си. Алън и аз седнахме едновременно.
— Приемете благодарността ми за това, че си направихте труда да дойдете чак от… — той се поколеба и завърши тържествуващо, — Аляска.
Настъпи кратко мълчание.
— Много съжаляваме за дъщеря ти — каза Марджъри. — Ние също много я обичахме.
— Ейприл беше обичлива — каза Алън.
— Цялата тая история с Уолтър Драгонет е престъпление — каза Ралф. — Човек се чуди как е възможно да се случват такива неща.
— Човек се чуди как е възможно да съществува такъв като него — каза Марджъри.
Джон хапеше устни, скръстил ръце на гърдите си, и поглеждаше назад към репортерите, които ни следваха през една кола от нас по целия път през града до сградата на „Трот Брадърс“.
Марджъри попита:
— Ще преподаваш ли отново в колежа с Джон през следващата година, или мислиш да се пенсионираш?
— Ще преподавам по всеобщо настояване.
— Във вашата професия нямате ли задължителна възраст за пенсиониране?
— Направиха изключение в моя случай.
— Направи си едно добро — каза Ралф. — Тръгни си и не се обръщай. Аз се пенсионирах преди десет години и сега изживявам най-хубавото си време.
— Мисля, че мойто вече съм го изживял.
— Ти си скътал нещичко, нали? Имам предвид Ейприл и всичко останало.
— Неудобно е — Алън се размърда на мястото си. — Ти самият използваше ли услугите на Ейприл?
— Аз си имах мой човек — Ралф замълча. — Какво искаш да кажеш, „неудобно“? Че тя имаше прекалено голям успех? — той ме погледна в огледалото, опитвайки се да разбере нещо. Знаех какво.
— Прекалено голям успех имаше — каза Алън.
— Приятелю, ще започнеш с нещо като двеста хиляди долара, нали така? Живей правилно, внимавай в разходите, купи си добри облигации, и ще си наред.
— Осемстотин — каза Алън.
— Моля?
— Тя започна с една мизерна заплата и завърши с осемстотин хиляди. Неудобно е.
Хвърлих поглед към Ралф в огледалото. Очите му се бяха разцентровали. Чух дишането на Марджъри. Най-сетне Ралф попита:
— Какво ще правиш с тях?
— Мисля, че ще ги оставя на обществената библиотека.
Завих по авеню „Хилфийлд“ и в полезрението ни се появиха сивите викториански очертания на погребалното бюро „Трот Брадърс“. Неговите тъмносиви кулички, готически натруфености, островърхи капандури и огромен портал имаха вид като че ли са изскочили от анимационно филмче на Чарлс Адамс.
Спрях пред каменните стъпала, които водеха към моравата на „Трот Брадърс“.
— Каква е програмата, Джон? — попита баща му.
— Първо имаме известно време насаме с Ейприл — той излезе от колата. — След това е приемът или времето за посетители, или каквото там се нарича.
Баща му се бореше със седалката, опитвайки се да стигне до вратата.