— Текстовете са ето там — Наричайте-Ме-Просто-Джойс махна с ръка към силно полирана правоъгълна махагонова масичка, подпряна на стената. Стегнати купчинки от сгъната жълта хартия бяха поставени до кана с вода и до затъкнати една в друга пластмасови чаши. В края на масата имаше голям термос за кафе.
Всички освен Алън Брукнър извърнаха поглед от профила на Ейприл Рансъм и погледнаха към жълтите брошури.
— Винаги сме смятали, че „Макар и да вървя“ е добър избор.
Алън се взираше в дъщеря си, застинал на около метър и половина от вратата.
Джойс каза:
— Изглежда прекрасно, дори отдалече се вижда.
Тя задърпа Алън със себе си. След един миг на объркване той влезе в крачка.
Джон ги последва, родителите му тръгнаха след него. Джойс Брофи заведе Алън до горната част на ковчега. Джон застана до него. Родителите му и аз се наредихме по-надолу.
Отблизо ковчегът на Ейприл изглеждаше огромен като лодка. Тя се виждаше до кръста, където бяха поставили една върху друга ръцете й. Джойс Брофи се наведе и изглади една гънка в бялото сако. Когато се изправи, Алън се наведе и целуна челото на дъщеря си.
— Ще бъда в офиса си надолу по коридора, ако вие, хора, имате нужда от нещо — Джойс отстъпи назад, завъртя се и заора надолу по пътеката. Беше обута в големи мръсни маратонки.
Наричайте-Ме-Просто-Джойс беше поставила твърде много или твърде ярко червило върху устните на Ейприл, а по скулите й — изкуствена руменина. Трептящата руса коса беше подредена така, че да прикрие нещо, извършено при аутопсията. Смъртта беше заличила бръчиците около устата на Ейприл. Изглеждаше като необитаема къща.
— Нали е много красива, Джон? — попита Марджъри.
— Ъ-хъ — каза Джон.
Алън докосна напудрената буза на Ейприл.
— Бедното ми момиче — каза той.
— Това е толкова дяволски… ужасно — каза Ралф.
Алън се отдалечи към първия ред столове. Рансъмови заеха две места от лявата страна на пътеката на първия ред. Ралф скръсти ръце на гърдите с жест, който синът му беше възприел от него.
Джон седна през едно място от майка си и през две места от мене. Алън седеше от другата страна на пътеката, загледан в една жълта брошура.
Известно време слушахме неподвижната органна музика.
Спомних си описанията на погребението на сестра ми. Опечалените били запълнили половината от „Хоули Сепълкър“. Според майка ми, тя изглеждала „умиротворена“ и „красива“. Моята трептяща от живот сестра, понякога трептящо нещастна, тази руса вихрушка, това постоянно тряскане на врати, тази рушителка на скуката, така изпразнена, че да стане умиротворена? В такъв случай, тя беше оставила всичко на мене, беше го предала в мои ръце.
Имах желание да накъсам миналото на парчета, да го разчленя върху кървава маса.
Изправих се и отидох в дъното на помещението. Извадих брошурата от джоба на сакото си и прочетох думите на корицата.
Да, макар и да вървя през Долината на Сянката на смъртта, не се боя от злото.
Седнах на последния ред.
Ралф Рансъм прошепна на жена си нещо, изправи се, потупа сина си по рамото и започна да се шляе в лявата част на параклиса. Когато се приближи достатъчно, за да мога да го чуя, той каза шепнешком „Ей“, като че ли чак сега беше забелязал, че съм се преместил на последния ред. Той посочи с палец навътре към залата.
— Мислите ли, че в това нещо има кафе?
Но това не беше въпросът, който искаше да зададе.
Отидохме до масата. Кафето беше почти абсолютно безвкусно. За няколко секунди двамата застанахме в дъното на залата, наблюдавайки как другите гледат или не гледат към Ейприл Рансъм в нейната огромна бронзова лодка.
— Разбрах, че познавате сина ми от Виетнам.
— Срещнах го там на два пъти.
Сега вече можеше да ме попита.
Той погледна към мене над ръба на чашата си, преглътна и се смръщи от прекалено горещото кафе.
— Да не би случайно и вие да сте от Милхейвън, професор Андърхил?
— Моля ви — казах аз, — наричайте ме просто Тим.
Усмихнах му се и той се усмихна в отговор.
— Да не би да си милхейвънско момче, Тим?
— Израснал съм през една пресечка от „Сейнт Олуин“.
— Ти си момчето на Ал Андърхил — каза той. — Господи, знаех си, че ми напомняш някого, и докато бяхме в колата най-после се сетих — Ал Андърхил. Приличаш на него.
— Предполагам, че приличам малко.
Той ме изгледа, сякаш премерваше разстоянието между баща ми и мене и поклати глава.
— Ал Андърхил. Не се бях сещал за него от четиридесет години. Знаеш, предполагам, че той работеше при мене някога, във времето, когато бях собственик на „Сейнт Олуин“.
— Откакто Джон ми каза, че хотелът е бил ваш, знам.
— Много ни беше неприятно да го освободим от работа. Знаех, че има семейство. Знаех какво трябваше да преживее. Ако не се беше впиянчил, всичко щеше да се оправи.
— Не можеше да се пребори — казах. Ралф Рансъм проявяваше добросърдечие — нямаше да спомене кражбите, които бяха довели до уволнението на баща ми. Навярно той не би крал толкова, ако беше успявал да остане трезвен.
— Сестра ти, нали така? Искам да кажа, че това го подтикна най-напред.
Кимнах.
— Ужасно нещо. Спомням си го, като че ли беше вчера.
— И аз — казах.
Миг по-късно той попита:
— Как е сега Ал?
Казах му, че баща ми е умрял преди четири години.
— Жалко. Харесвах Ал — ако не се бе случило това със сестра ти, всичко щеше да му е наред.
— Всичко щеше да е различно тогава — борех се с раздразнението, което се надигаше в мене: когато баща ми бе имал проблеми, този човек го беше уволнил. Нямах нужда от безсмислените му уверения.
— Дали това, че баща ти работеше за мене, е било нещо, което ви е свързвало с Джон?
Раздразнението ми спрямо този посребрен, играещ голф Нарцис, прерасна в гняв.
— Свързваха ни други неща.
— О, разбирам. Така е.
Очаквах Ралф да се върне на мястото си, но той все още имаше да ми казва нещо. Когато го чух, гневът ми се смали като върха на топлийка.
— Странни дни бяха. Ужасни дни. Сигурно си прекалено млад да помниш, но тогава в града имаше един полицай, който уби четири-пет души и написа думите СИНЯ РОЗА близо до труповете. Една от жертвите дори живееше в хотела ми. Това разтърси всички ни, вярвай ми. А и почти съсипа бизнеса. Тоя луд, тоя Драгонет, мисля, че той просто е подражавал на оня другия.
Оставих чашата си.
— Знаеш ли, Ралф, много се интересувам от всичко, което се е случило тогава.
— Ами беше като с тая история сега. Целият град се побърка.
— Може ли да излезем за малко в коридора?
— Да, разбира се, щом искаш.
Той повдигна вежди критично — това го нямаше в наръчника му по добро поведение — и излезе почти на пръсти.