— Моля ви — казах аз, — наричайте ме просто Тим.
Усмихнах му се и той се усмихна в отговор.
— Да не би да си милхейвънско момче, Тим?
— Израснал съм през една пресечка от „Сейнт Олуин“.
— Ти си момчето на Ал Андърхил — каза той. — Господи, знаех си, че ми напомняш някого, и докато бяхме в колата най-после се сетих — Ал Андърхил. Приличаш на него.
— Предполагам, че приличам малко.
Той ме изгледа, сякаш премерваше разстоянието между баща ми и мене и поклати глава.
— Ал Андърхил. Не се бях сещал за него от четиридесет години. Знаеш, предполагам, че той работеше при мене някога, във времето, когато бях собственик на „Сейнт Олуин“.
— Откакто Джон ми каза, че хотелът е бил ваш, знам.
— Много ни беше неприятно да го освободим от работа. Знаех, че има семейство. Знаех какво трябваше да преживее. Ако не се беше впиянчил, всичко щеше да се оправи.
— Не можеше да се пребори — казах. Ралф Рансъм проявяваше добросърдечие — нямаше да спомене кражбите, които бяха довели до уволнението на баща ми. Навярно той не би крал толкова, ако беше успявал да остане трезвен.
— Сестра ти, нали така? Искам да кажа, че това го подтикна най-напред.
Кимнах.
— Ужасно нещо. Спомням си го, като че ли беше вчера.
— И аз — казах.
Миг по-късно той попита:
— Как е сега Ал?
Казах му, че баща ми е умрял преди четири години.
— Жалко. Харесвах Ал — ако не се бе случило това със сестра ти, всичко щеше да му е наред.
— Всичко щеше да е различно тогава — борех се с раздразнението, което се надигаше в мене: когато баща ми бе имал проблеми, този човек го беше уволнил. Нямах нужда от безсмислените му уверения.
— Дали това, че баща ти работеше за мене, е било нещо, което ви е свързвало с Джон?
Раздразнението ми спрямо този посребрен, играещ голф Нарцис, прерасна в гняв.
— Свързваха ни други неща.
— О, разбирам. Така е.
Очаквах Ралф да се върне на мястото си, но той все още имаше да ми казва нещо. Когато го чух, гневът ми се смали като върха на топлийка.
— Странни дни бяха. Ужасни дни. Сигурно си прекалено млад да помниш, но тогава в града имаше един полицай, който уби четири-пет души и написа думите СИНЯ РОЗА близо до труповете. Една от жертвите дори живееше в хотела ми. Това разтърси всички ни, вярвай ми. А и почти съсипа бизнеса. Тоя луд, тоя Драгонет, мисля, че той просто е подражавал на оня другия.
Оставих чашата си.
— Знаеш ли, Ралф, много се интересувам от всичко, което се е случило тогава.
— Ами беше като с тая история сега. Целият град се побърка.
— Може ли да излезем за малко в коридора?
— Да, разбира се, щом искаш.
Той повдигна вежди критично — това го нямаше в наръчника му по добро поведение — и излезе почти на пръсти.
3
Затворих вратата след себе си. На два-три метра разстояние Ралф Рансъм се беше облегнал на грапаво-червения тапет, с ръце в задните джобове. Критичният израз още стоеше на лицето му. Не можеше да разбере мотивите ми и това го правеше несигурен. Несигурността се преобразуваше в ответна агресия. Той отлепи рамене от стената и се обърна с лице към мене.
— Мислих, че ще е по-добре да говорим за това тук отвън — казах. — Преди няколко години направих някои проучвания, които показваха, че инспектор Дамрош няма нищо общо с убийствата.
— Проучвания? — раменете му увиснаха в мига, в който той се успокои. — О, разбирам. Ти си по историята, как му викаха. Историк.
— Пиша книги — казах, опитвайки се да спася истината, доколкото е възможно.
— Както се казва, публикувай или умри.
Усмихнах се — в моя случай това не беше просто лозунг.
— Не знам дали аз ще мога да ти кажа нещо.
— Нямаше ли някой, когото ти подозираш, някой, който ти се виждаше да е възможен убиец?
Той сви рамене.
— Винаги съм смятал, че е бил гост на хотела, някой, който идва от време на време. Такива бяха повечето ни клиенти, търговски пътници, които се появяваха за два дни, тръгваха си, после идваха пак за още няколко дни.
— Заради проститутката ли?
— Е, да. Две-три момичета се промъкваха в стаите. Опитваш се, но не можеш да се опазиш от това. Тази Фанси беше една от тях. Мислех си, че някой я е хванал да краде от него или че просто са се сбили там отзад. Мислех си също, че той би могъл да се страхува да не би пианистът да го е видял — стаята на пианиста гледаше към гърба на хотела.
— Значи в „Сейнт Олуин“ отсядаха музиканти?
— Да, да, идваха някои джазмени. Нали разбираш, не бяхме далеч от центъра, цените ни бяха добри, имахме денонощно обслужване по стаите. Музикантите бяха добри клиенти. Честно казано, мисля, че харесваха „Сейнт Олуин“ заради Гленрой Брейкстоун.