— Той в хотела ли живееше?
— Да, разбира се. Гленрой беше в хотела, когато го купих и все още беше в него, когато го продадох. Сигурно още е там! Той беше един от малцината, които не се изнесоха, когато започнаха бедите. Причината, поради която този пианист живееше в хотела, е, че Гленрой лично му го беше препоръчал. Никога не сме имали проблеми с Гленрой.
— Кой създаваше проблеми?
— Ами понякога хора, които са имали лош ден съсипваха мебелите нощем — всичко може да се случи в един хотел, повярвай ми. Тези, които издивяваха, не бяха допускани отново. Дневният управител се грижеше за това. Човекът държеше нещата във форма, доколкото можеше. Надменно копеле, не търпеше никакви глупости. Религиозен, струва ми се. Надежден.
— Помниш ли името му?
Той се изсмя.
— Има си хас. Боб Бандолайър. Човек не би искал да има такъв до себе си на игрището за голф, но беше страхотен управител.
— Може би ще мога да говоря с него.
— Може би. Боб остана, след като аз продадох хотела — беше като оженен за „Сейнт Олуин“. И още един ти препоръчвам — Гленрой Брейкстоун. Нищо не му обягваше, можеш да бъдеш сигурен. Той познаваше горе-долу всички, които работеха в хотела.
— Бяха ли приятели с Боб Бандолайър?
— Боб Бандолайър нямаше приятели — каза Ралф и пак се изсмя. — А и Боб никога не би се сближил с, нали разбираш, с черен.
— А би ли разговарял с мене?
— Кой знае — той погледна първо часовника си, после вратата към параклиса. — Ако откриеш нещо, нали ще ми кажеш? За мен ще е интересно.
Върнахме се в огромната зала. Джон, който стоеше до масата, вдигна поглед към нас. Ралф попита:
— Кой ще запълни всички тези столове?
Джон мрачно изгледа празните столове.
— Хора от „Барнет“, клиенти, предполагам. И репортерите ще се появят — той се намръщи към пластмасовата чаша. — Навъртат се наоколо като мухи-месарки.
За миг настъпи тишина. Марджъри Рансъм и Алън Брукнър поотделно се приближиха към централната пътека. Марджъри каза няколко думи на Алън. Той кимна неуверено, като че ли не я беше чул.
Налях им кафе. За миг всички безмълвно наблюдавахме ковчега.
— Хубави цветя — каза Ралф.
— И аз тъкмо това казвах — добави Марджъри. — Нали, Алън?
— Да, да — каза Алън. — О, Джон, забравих да те попитам какво стана в полицията. Дълго ли те разпитваха?
Джон притвори очи. Марджъри се извъртя рязко към Алън, плисвайки кафе по дясната си ръка. Тя премести чашата и размаха ръка във въздуха, опитвайки се да я изсуши. Ралф й даде кърпичка, но погледът му се местеше от Джон към Алън и обратно към Джон.
— Разпитвали са те?
— Не, татко. Не беше разпит.
— Добре де, защо полицията ще иска да разговаря с тебе? Нали вече са го хванали?
— Изглежда Драгонет е направил фалшиви самопризнания.
— Какво? — каза Марджъри. — Всички знаят, че той го е направил.
— Нещата не си пасват. Не е имал достатъчно време да отиде в болницата за застъпването на новата смяна, да отиде до железарския магазин и да купи каквото му е трябвало и после да се върне вкъщи, когато се е върнал. Продавачът, който му е продал триона, казва, че е провел дълъг разговор с него. Драгонет не би могъл да стигне до Източния край и да се върне. Просто е искал да си припише още една точка.
— Е, тоя човек трябва да е луд — каза Марджъри.
За пръв път тоя ден Алън се усмихна.
— Джони, аз все още не разбирам защо полицията е искала да те разпитва — каза баща му.
— Нали знаеш какви са. Искат отново и отново да обхождат същите места. Искат да си спомня всички, които съм видял на път за болницата, всичко, които съм видял на излизане, всичко, което би могло да им помогне.
— Нали не се опитват да…
— Разбира се, че не. Излязох от болницата и се върнах право вкъщи. Тим чу, че се връщам около осем и пет — Джон ме погледна. — Сигурно ще искат да потвърдиш това.
Казах, че ще се радвам да помогна.
— Ще дойдат ли на погребението? — попита Ралф.
— Да — каза Джон. — Нашата бдителна полиция ще бъде на поста си.
— Ти не каза и думица за това. Нищо нямаше да разберем, ако Алън не беше споменал.
— Това, което има значение, е, че Ейприл я няма — каза Джон. — За това трябва да мислим.
— А не за това кой я е убил? — избухна Алън, превръщайки всяка дума в снаряд.
— Алън, не ми викай — каза Джон.
— Човекът, който е направил това на дъщеря ми, е боклук! — благодарение на някаква естествена свръхспособност, обикновеният глас на Алън беше два пъти по-силен, отколкото на средния човек, а когато го отпуснеше, той звучеше като състезателна кола на открит прав път. Дори сега, когато почти натрошаваше прозорците, той всъщност не се опитваше да крещи. — Той не заслужава да живее.