Джон, почервенял, се отдалечи.
Наричай-Ме-Просто-Джойс надникна.
— Наред ли е всичко? Божичко, тук е достатъчно шумно, за да се събудят, нали знаете кои.
Алън се прокашля.
— Да, доста съм шумен, когато съм развълнуван.
— Другите ще дойдат след около петнадесет минути — Джой ни се усмихна със съвършена неискреност и се отдалечи заднешком. Баща й навярно се навърташе в коридора. С ясно доловим глас, Джойс каза зад вратата:
— Тия хора не са ли чували за валиум?
Дори Алън се засмя, едвам-едвам.
Той се извърна да види Джон, който се приближаваше отново към нас, с ръце в джобовете като баща си, с очи, вперени в бледия мокет.
— Джон, ще дойде ли Грант Хофман?
Спомних си, че Алън беше попитал за Хофман, когато беше облечен в мръсните гащи и по кутиите от пица в мивката дращеха хлебарки.
— Нямам идея — каза Джон.
— Един от най-добрите ни аспиранти — каза Алън на Марджъри. — Започна при мене, но преди две години го прехвърлихме на Джон. После изчезна — което е странно, понеже Грант е наистина блестящ.
— Е, чак толкова — каза Джон.
— Грант обикновено се срещаше с мене след срещите си с Джон, но последният път не се появи.
— Не се появи и за срещата с мене на шести — каза Джон. — Загубих един час, да не говорим за времето, което пропилях да се моткам напред и назад с автобуса.
— У вас ли се срещахте? — попитах Алън.
— Безусловно — каза Алън. — Около веднъж седмично. Понякога ми разказваше за работата по дисертацията си, такива неща.
— Значи, обади се на момчето — каза Ралф на сина си.
— Бях зает — каза Джон. — А и Хофман няма телефон. Има стая някъде в центъра и човек трябва да го търси чрез хазяйката му. Не че някога съм го правил — той ме погледна. — Хофман е бил гимназиален учител в някакво градче надолу в щата. Беше спестил малко пари и дойде да прави аспирантура при Алън. Беше поне трийсетгодишен.
— Нима аспирантите изчезват по тоя начин?
— Отвреме-навреме се измъкват.
— Хора като Грант Хофман не се измъкват — възрази Алън.
— Не мога да си хабя времето в грижи за Грант Хофман. Сигурно има хора, които биха забелязали, ако го блъсне автобус или ако реши да си смени името и да замине за Лас Вегас.
Вратата се отвори. Наричайте-Ме-Просто-Джойс въведе в параклиса неколцина мъже в традиционни сиви и сини костюми. След миг след тях станаха различими и няколко жени, също в тъмни костюми, но по-млади от мъжете. Новопристигналите се приближиха към Джон, който ги заведе при родителите си.
Седнах на стол край пътеката. Ралф и един от по-възрастните брокери, мъж, чиято коса беше прошарена почти колкото неговата, се дръпнаха в едната страна на голямата зала и тихо заговориха.
Вратата отново се отвори. Завъртях се на мястото и видях да влизат Пол Фонтейн и Майкъл Хоуган. Фонтейн носеше овехтяла чанта, малко по-голяма от куфарче. Той и Хоуган се отправиха към различни части на залата. Мощният и непресторен естествен авторитет, който отличаваше Майкъл Хоуган, се излъчваше от него като аура и караше повечето от хората в залата, особено жените, да поглеждат към него. Предполагам, че и големите актьори имат тази способност автоматично да привличат вниманието към себе си. А Хоуган беше надарен да изглежда малко нещо като актьор, без въобще да изглежда театрален — неговата изцяло мъжка красота, излята в очертанията на надеждността, постоянството, честността и жилавата интелигентност, беше от вида, който другите мъже намират за окуражителен, а не застрашителен. Докато наблюдавах как Хоуган върви към вътрешността на залата, сподирян от одобрителните погледи на опечалените, погледи, които той като че ли не забелязваше, хрумна ми, че той е от оня тип хора, които по-старото поколение от звезди беше въплътило на екрана, и бях доволен, че тъкмо той се е заел със случая на Ейприл.
Не така забележим, Фонтейн си наля кафе и седна зад мене. Той пусна чантата между краката си.
— На какви само места ви виждам — каза той.
Не му изтъкнах факта, че бих могъл да кажа същото за него.
— И нещата, които ви чувам да казвате — той въздъхна. — Ако има нещо, което обикновеният полицай ненавижда, това е устатият цивилен.
— Не бях ли прав?
— Не предизвиквайте съдбата — той се наведе към мене. Торбичките под очите му бяха малко по-светло морави. — Кажете ми колкото е възможно по-точно часа, в който приятелят ви Рансъм се прибра от болницата в сряда сутринта.
— Искате да проверите алибито му?
— Защо не — той се усмихна. — Хоуган и аз представляваме следственото отделение на това общинско тържество.