Ченгетата с тяхното чувство за хумор.
Той забеляза реакцията ми на шегата му и каза:
— Е, хайде де. Не знаете ли какво ще се случи тук?
— Ако искате да ми задавате въпроси, защо не ме заведете на съответното място?
— Е де. Нали си спомняте услугата, която поискахте от мене?
— Изгубеният номер на колата?
— Другата услуга — той избута напред овехтялата кожена чанта и я отвори, за да ми покаже дебел сноп от машинописни и ръкописни страници.
— Архивът на Синята Роза?
Той кимна, засмян като котарак.
Протегнах ръка към чантата, но той я бутна обратно между краката си.
— Канехте се да ми кажете по какво време се е прибрал приятелят ви в сряда сутрин.
— В осем — казах. — От болницата пътя пеша е около двайсет минути. Доколкото си спомням, казахте, че няма да е лесно да намерите това нещо.
— Беше оставено най-отгоре на една картотека в мазето на архивния отдел. Някой друг се е интересувал и не си е направил труда да го върне.
— Не бихте ли искали вие да го прочетете най-напред?
— Знаех цялото проклето нещо — каза той. — Върнете ми го колкото е възможно по-скоро.
— Защо ми правите тая услуга?
Той ми се усмихна по познатия начин, като че ли без да раздвижва лицето си въобще.
— Написал сте тая глупава книга, която моят сержант обожава. А аз не поставям никой друг сержант над него. Пък и може да има нещо вярно в нелепата ви идея.
— Мислите, че е нелепо да се търси връзка между новите и старите убийства на Синята Роза?
— Разбира се, че е нелепо — той се приведе над чантата. — Между другото, бихте ли престанали да ни помагате пред камерите? Що се отнася до обществеността, за нея госпожа Рансъм продължава да е една от жертвите на Уолтър. Както и мъжът на авеню „Ливърмор“.
— Все още ли не е идентифициран?
— Не е — каза Фонтейн. — Защо?
— Чувал ли сте, че един от аспирантите на Джон, Грант Хофман, е изчезнал?
— Не. Откога е изчезнал?
— От около две седмици, мисля. Не е дошъл на уговорена среща с Джон.
— И смятате, че той би могъл да е жертвата?
Свих рамене.
— За кога е била уговорена пропуснатата среща, знаете ли?
— За шести, мисля.
— Това е деня след намирането на тялото — Фонтейн хвърли поглед към Майкъл Хоуган, който разговаряше с родителите на Джон. С лице към следователя, Марджъри засмукваше всяка негова дума. Имаше вид на момиче, заведено на танци.
— Знаете ли случайно възрастта на тоя аспирант?
— Около трийсет — отговорих, откъсвайки вниманието си от въздействието, което Хоуган упражняваше върху майката на Джон. — Вече е работел върху дисертацията си.
— След погребението ние може би ще… — той млъкна и се изправи. Потупа ме по рамото. — Върни ми досието след един-два дни.
Той мина покрай редицата от празни столове и отиде при Майкъл Хоуган. Двамата детективи се разделиха с Рансъмови и се отдалечиха на няколко крачки. Хоуган ми хвърли бърз преценяващ поглед за една дълга секунда, през която почувствах цялата сила на вниманието му. Очарована, Марджъри продължаваше да се взира към по-възрастния следовател, докато Ралф я дръпна лекичко към брокера с прошарената коса и дори тогава тя извърна глава да го погледне през рамо. Знаех как се чувства.
Някой, застанал до мене, попита:
— Извинете, вие ли сте Тим Андърхил?
Видях набит около трийсет и пет годишен мъж с дебели черни очила и лек костюм в морско синьо. На широкото му, любезно лице беше изписано очаквателно изражение.
Кимнах.
— Аз съм Дик Мюлър — от „Барнет“. Говорихме по телефона, помните ли? Исках да ви кажа, че съм ви благодарен за съвета — съвсем на място беше. Щом пресата научи за мене и, о, пощуряха. Но понеже вие ме предупредихте какво може да се случи, аз успях да си изработя методи за влизане и излизане от службата.
Той седна пред мене, усмихнат при мисълта за историята, която се канеше да ми разкаже. Вратата се отвори отново. Извърнах глава и видях Том Пасмор да се промъква в параклиса след един млад мъж по джинси и черно яке. Младежът беше почти толкова блед, колкото Том, но поради гъстата му черна коса и гъстите черни вежди очите му сякаш пламтяха. Щом влезе в голямата зала, той впери поглед в ковчега. Том ми махна една забележимо и мина в едната страна на залата.
— Знаете ли какво трябва да претърпя, за да се добера до работата си?
Исках да се отърва от Дик Мюлър, за да поприказвам с Том Пасмор.
— Попитах Рос Барнет дали би искал…
Прекъснах разказа за това „Как стигам до офиса си“.
— Смяташе ли господин Барнет да изпрати Ейприл Рансъм в Сан Франциско, за да открие там нов клон, нещо като съдружие с друга брокерска агенция?