Той примигна. Очите му зад големите квадратни лещи бяха огромни.
— Кой ви каза това?
— Никой — казах. — Просто чух някакъв такъв слух.
— Ами говореше се преди известно време за преместване в Сан Франциско — сега той изглеждаше разтревожен.
— Нямахте ли предвид това, когато говорихте за сделката „Мост“?
— Сделката „Мост“? — и още веднъж, повишавайки тон. — Сделката „Мост“?
— Казахте ми да казвам на секретарката ви…
Той се ухили.
— Имате предвид проекта за мост. Да. За да ми припомните кой сте. А вие си помислихте за моста „Голдън Гейт“, така ли?
— Поради Ейприл Рансъм.
— Е, да, ама не, нищо такова не е. Говорехме за моста на улица „Хърейшо“. Тук в града. Ейприл беше побъркана на тази тема местна история.
— Пишела е нещо за моста?
Той поклати глава.
— Знам само, че го наричаше проекта за моста. Но слушайте, Рос… — той хвърли поглед настрани и наклони глава към преуспяващия на вид побелял мъж, който разговаряше с Ралф Рансъм, — разработи този страхотен план.
Мюлър ми разказа една много засукана история за това как влизал в шапкарски магазин на улица „Палмър“, слизал в подземието, вземал служебния асансьор до четвъртия етаж, откъдето можел да влезе в стаята с ксероксите на Барнет.
— Хитро — казах. Трябваше да кажа нещо. Мюлър беше от оня вид хора, дето натрапват всичко, което ги забавлява, на всеки, който се съгласи да ги слуша. Опитах се да си представя срещите му с Уолтър Драгонет, как Мюлър дърдори за акции и книжа, а Уолтър седи от другата страна на бюрото в унес, чудейки се как ли би изглеждала тая голяма даскалска глава върху полицата на хладилника му.
— Сигурно ви липсва Ейприл Рансъм — казах.
Той се отпусна отново.
— Разбира се. Тя беше много важна в компанията. Нещо като звезда.
— Какво представляваше като личност? Как бихте я описал?
Той присви устни и хвърли поглед към шефа си.
— Ейприл работеше по-упорито от когото и да било. Беше умна, имаше изумителна памет и работеше по много. Огромна енергия.
— Хората харесваха ли я?
Той сви рамене.
— Рос със сигурност я харесваше.
— Говорите сякаш криете нещо.
— Ами не знам — Мюлър погледна към шефа си отново. — Тя беше от ония хора, дето винаги карат с двеста километра в час. Ако не караш с нейната скорост, толкова по-зле за тебе.
— Чувал ли си дали е имала намерение да напусне бизнеса, за да роди дете?
— Кой би напуснал? За да ражда? — Мюлър притисна устата си с тлъстата си ръка и се огледа, за да види дали някой е забелязал кискането му. На ръката си имаше възрозов пръстен с мъничък диамант и голям колежански пръстен с гравирани букви. Пухкави кръгове от подпухнало месо заобикаляха двата пръстена.
— Би могло да се каже, че беше агресивна — каза той. — Това не е критика. От нас се очаква де сме агресивни — той се опита да си придаде агресивен вид за миг и успя да постигне израз на нещо като коварство.
Докато разговаряхме в помещението продължаваха да влизат хора на двойки и тройки, изпълвайки около три четвърти от местата. Разпознах някои от съседите на Джон, които се бяха появили по местните новини. Когато Мюлър се изправи, аз напуснах мястото си и занесох тежката чанта в задния край на залата, където Том Пасмор пиеше кафе.
— Не очаквах, че ще дойдеш — казах.
— Доста рядко имам възможността да зърна моите убийци — отговори той.
— Мислиш, че убиецът на Ейприл е тук?
Огледах залата, пълна с брокери и преподаватели. Дик Мюлър се беше приближил до Рос Барнет, който ядосано клатеше глава, навярно отричайки, че е имал каквото и да било намерение да мести Ейприл. Понеже човек никога не знае какво ще му влезе в работа, аз застанах малка встрани и записах едно изречение за брокер, който е толкова слаб, че използва колежанския си пръстен, за да примамва за клиенти хора, завършили същия колеж. На последната страница имаше вече записана комбинация от букви и цифри, но ми трябваше известно време, докато си спомня какво означават. Том Пасмор ми се усмихваше. Прибрах бележника обратно в джоба си.
— Бих казал, че е много вероятно — той погледна към куфарчето в краката ми. — Да не би в това нещо да е досието на Синята Роза?
— Как се сети?
Той се наведе и вдигна куфарчето, за да ми покаже полузаличените инициали, отпечатани под дръжката: УД.
Фонтейн ми беше дал чантата на самия Уилям Дамрош — навярно я бе използвал като пътна чанта при командировки и като служебно куфарче в града.
— Дали би се съгласил да донесеш това у нас довечера, за да го преснимам?
— Нима имаш копирна машина? — подобно на Леймънт фон Хайлиц, Том често оставяше впечатлението, че се противи на техническия прогрес.