— Имам дори компютри.
Мислех си, че се шегува: съмнявах се дали би използвал дори електрическа пишеща машина.
— На горния етаж са. Напоследък по-голямата част от информацията ми идва по модема — изненадата, изписана по лицето ми го накара да се усмихне. Той повдигна дясната си ръка. — Честна дума. Маниак съм. Включен съм къде ли не.
— Можеш ли да откриеш името на някого въз основа на номера на колата му.
Той кимна.
— Понякога — той ме погледна замислено. — Не за всеки щат.
— Става дума за номер от Илиной.
— Лесна работа.
Започнах да му разказвам за номера, който си мислех, че съм дал на Пол Фонтейн. В предната част на залата младежът, който беше влязъл след Том, се извърна от ковчега на Ейприл и направи широк кръг около Джон, който му обърна гръб, било случайно, било нарочно. Музиката се засили. Господин Трот се появи през една бяла врата, която не бях забелязал до този момент, и затвори ковчега. Същевременно всички се извърнаха, за да видят как се отварят големите врати в дъното на параклиса и през тях влизат двама мъже в началото на шестдесетте. Единият, широк колкото волска каруца, носеше редица с ордени по гърдите си, подобно на руски генерал. Другият мъж имаше черна лентичка на ръкава на тъмносивия си костюм. Косата му, сребриста като на Ралф Рансъм, беше по-гъста, почти сплъстена. Допуснах, че той е свещеникът.
Изобел Арчър и екипажът й нахлу в залата, последван от дузина репортери. Изобел настани хората си на около два метра от мене и Том Пасмор, а останалите репортери се подредиха от двете страни на помещението, като вече дращеха в тетрадките си и говореха в касетофоните си. Едрият среброкос мъж се приближи до Рос Барнет и му прошепна нещо.
— Кой е тоя? — попитах.
— Не познаваш ли Мърлин Уотърфорд? Нашия кмет?
Униформеният мъж, който беше влязъл с него раздруса ръката на Джон и го издърпа към предния ред. Блесна ярка светкавица и удави всички цветове в залата. Музиката спря. Бледият младеж в черното яке се промъкна покрай цяла редица столове, докато се опитваше да си намери място. Изобел Арчър вдигна микрофона до лицето си и започна да говори към камерата и светлините. Джон се наведе напред и покри лицето си с ръце.
— Дами и господа, всички вие, оплакващи смъртта на Ейприл Рансъм — кметът беше застанал на катедрата. На бялата светлина косата му имаше цвета на Карибски плаж. — Преди няколко седмици имах удоволствието да присъствам на едно тържество, където една блестяща млада жена получи наградата на Асоциацията на финансовата общност. Станах свидетел на уважението, което изпитваха към нея нейните колеги и споделих нейната заслужена гордост от тази чест. Дълбокото разбиране на Ейприл Рансъм за най-същностното в бизнеса, нейната честност, нейната човечност и нейната дълбока преданост към благото на цялата ни общност, ни вдъхновяваха през цялата вечер. Тя стоеше пред нас, нейните приятели и колеги, като бляскав пример за всичко, което винаги съм се опитвал да насърчавам и да приветствам през трите мандата, в които съм имал привилегията да служа като кмет на този хубав град.
Ако цените подобни неща, трябва да уточня, че кметът беше голям оратор. Той би се заклел, не, той дори би обещал, че споменът за характера и постиженията на Ейприл Рансъм няма да го напусне нито секунда, докато се труди ден и нощ, за да достигне благото на доброто управление до всеки гражданин на Милхейвън. Той щеше да отдаде всичкото време, което му е останало…
Това продължи около петнайсет минути, след което шефът на полицията Ардън Вес се доближи до микрофона, смръщи вежди и извади три сгънати листа хартия от вътрешния си джоб. Листовете изпукаха, докато ги оглаждаше върху катедрата с юмрук. Всъщност той не се мръщеше. Това беше обичайното му изражение. Той извади очила с метални рамки от джоб под редицата с медали и ги намести на лицето си.
— Не умея да ораторствам като моя приятел, кмета — каза той. Дрезгавият му, бумтящ глас запращаше всяко от късите му изречения на земята, преди да подхване следващото. — Ние имаме велик полицейски участък. Всеки мъж — и жена — в този участък е професионалист. Ето защо при нас престъпността е една от най-ниските в страната. Нашите офицери напоследък заловиха един от най-страшните престъпници в историята. Сега този мъж е на сигурно място, в очакване на пълното съставяне на обвиненията и на процеса. Жената, в чиято чест сме се събрали днес, би разбрала важността на сътрудничеството между общността и храбрите мъже, които рискуват живота си, за да я пазят. Ейприл Рансъм представлява Милхейвън. Нямам какво повече да кажа. Благодаря.