— Хубаво де, ще отида в моргата, щом ченгетата искат — каза Джон.
— И аз ще отида — каза Алън. — Джон няма защо да ходи.
— Фонтейн иска аз да отида. Ти няма защо да идваш, Алън.
— Има защо.
Разговорът спря, докато паркирах пред колата на Джон. Рансъмови излязоха от задната седалка. Тъй като Алън не помръдна от мястото си, Джон се наведе към прозореца му.
— Няма ли да дойдеш, Алън?
— Тим ще ме закара вкъщи.
Джон се дръпна от колата. Майка му криволичеше по моравата, събирайки боклука.
6
Алън пресече тротоара с натежали крака. Окосената трева блещукаше по моравата. Влязохме в къщата и за миг той се обърна и ме погледна със замъглени, пълни с несигурност очи. Сърцето ми се сви. Беше забравил какво смяташе да прави след това. Той прикри объркването си, като се извърна отново и влезе в антрето.
На прага на всекидневната се спря. Завесите бяха дръпнати. Дървото блестеше и въздухът миришеше на полирол. Подредени купчинки писма, главно каталози и реклами, бяха поставени на малката масичка.
— Аха — каза Алън, седна на канапето и се облегна на кафявата кожа. — Службата за чистене — той огледа трептящата от чистота стая. — Изглежда никой няма да дойде — той се прокашля. — Мислех си, че хората винаги идват до къщата след погребение.
Беше забравил, че дъщеря му живее в друга къща.
Седнах на един стол с прекалено твърда тапицерия.
Алън кръстоса ръце на гърдите си и се вторачи в прозорците. За миг видях в очите му да се появява мимолетно чувство. След това ги затвори и заспа. Гръдният му кош се надигаше и спадаше, дишането му стана равномерно. След минута-две той отново отвори очи.
— Аха, Тим — каза той. — Добре.
— Искаш ли да ходиш в моргата?
Той изглеждаше объркан само за миг.
— И още как. Познавах момчето по-добре от Джон — той се усмихна. — Дадох му някои от старите си дрехи — някои костюми ми бяха станали прекалено широки. Момчето беше спестило достатъчно, за да си плаща обучението и наема, но не му оставаше много за друго.
По стълбите се чуха тежки стъпки. Който и да беше в къщата, той застана в антрето. Алън примигна към мене, аз се изправих и отидох до вратата на стаята. Към мене, влачейки прахосмукачка след себе си, се приближаваше едра жена по черни панталони и тениска с надпис на университета на Илиной.
— Трябва да кажа, че това беше най-голямото чистене, което съм имала през целия си целеничък живот. Другото момиче трябваше да си иде в къщи при семейството, така че довърших сама — тя ме погледна, сякаш аз носех известна отговорност за състоянието на къщата. — Шест часа.
— Много добре сте се справили.
— Вие ли ще ми кажете — тя пусна тръбата на прахосмукачката, за да погледне Алън. — Не сте много чист човек, господин Брукнър.
— Изгубих контрол над нещата.
— Ще трябва повече да се стараете, ако искате пак да идвам.
— Нещата вече са пооправени — казах. — Частна сестра ще започне да идва тук всеки ден, веднага щом я намерим.
Тя вирна главата си и ме погледна замислено.
— Трябват ми сто и двайсет долара.
Алън бръкна в един от джобовете на костюма си и извади плоско тесте с двайсетдоларови банкноти. Отброи шест и се изправи да ги даде на чистачката.
— Истинско съкровище сте, господин Брукнър — тя напъха двайсетачките в джоба си. — За мен най-удобни са четвъртъците.
— Добре — каза Алън.
Чистачката излезе от стаята и издърпа тръбата на прахосмукачката. После върна прахосмукачката до входа.
— Искате ли да се погрижа някак за това нещо с цветята?
Алън я погледна блуждаещо.
— Да го полея или нещо такова?
Алън отвори уста.
— Къде е?
— Сложих го в кухнята.
— Венците не се поливат.
— Както кажете — прахосмукачката се хласна в стената. Една врата се отвори и затвори. След няколко минути жената се върна и аз я изпратих до изхода. Тя ме стрелкаше с погледи и когато отворих вратата, каза:
— Той сигурно е като доктор Джекил и мистър Хекел или нещо подобно.
Алън донесе в антрето голям кръгъл венец с бели карамфили и жълти рози.
— Знаеш „Флори парк“, нали?
— Израснал съм в друга част на града.
— Тогава аз ще ти кажа как да стигнеш дотам — той отнесе венеца до предната врата. — Предполагам, че можеш да намериш езерото. Пада се на изток.
Излязохме навън.
— Изток е надясно — каза Алън.
— Слушам, сър — казах.
Той мина по пътеката и зави по тротоара към понтиака. Седна на мястото до шофьора и притисна до гърдите си големия венец.
Следвайки инструкциите на Алън, завих на север по „Ийстърн шор драйв“. Попитах го дали би избрал малкия плаж под скалите на юг от нас.