— Това е Бънч парк. Ейприл не идваше тук често. Прекалено много хора.
Той стискаше венеца, докато карахме на север по „Ийстърн шор драйв“. След десетина-двайсет мили преминахме в Ривъруд.
„Ийстърн шор драйв“ се стесни в път с две платна, после се разклони в две шосета, като едното тръгна на запад, а другото продължи на север през борова гора, изпъстрена от огромни нови къщи. Алън ми нареди да продължа направо. На следващото кръстовище обърнахме надясно. Колата се движеше сред гъсти сенки.
С оранжеви букви, издълбани върху кафяв дървен знак, бе написано „Флори парк“. Дългата алея сви в кръгъл паркинг, където няколко джипа и рейндж роувъра бяха паркирани срещу стена от дървета.
— Един от най-красивите паркове в страната — каза Алън, — а никой не знае за него.
Той с мъка излезе от колата.
— Насам.
Той пресече до другия край на паркинга, прескочи ниската бетонна ограда и премина през тревата до една тясна пътечка.
— Идвал съм веднъж преди. Ейприл беше ученичка в отделенията.
Попитах го дали ще ми даде аз да нося венеца.
— Не.
Пътеката отвеждаше в смесена горичка от борове и брези. Тръгнах пред Алън, отстранявайки клоните от пътя му. Той дишаше с лекота и се движеше със стъпката на свикнал да върви пеша човек. Излязохме на обширна поляна, който отвеждаше към малко възвишение. Над върха на възвишението се виждаха върховете на още дървета, а над тях — дългата плоска синя ивица от езерото. На полянката беше много горещо. Ризата ми прогизна от пот. Обърсах челото си.
— Алън — казах, — може би няма да мога да продължа.
— Защо?
— Имам проблем с подобни места.
Той се смръщи, опитвайки се да разбере какво искам да кажа. Направих предпазлива стъпка напред и в същия миг мините взривиха земята пред нас и запратиха във въздуха телата на хора. От местата, където бяха стояли краката им, бликна кръв.
— Какъв проблем?
— Откритите пространства ме правят нервен.
— Защо не затвориш очи?
Затворих очи. През дърветата се запромъкваха дребни фигури в черни дрехи. Други припълзяха до ръба на поляната.
— Мога ли да ти помогна?
— Мисля, че не.
— Тогава ще трябва сам да си помогнеш.
Двама юноши с увиснали бански излязоха от дърветата и ни подминаха. Те ни погледнаха през рамо, докато вървяха през поляната и нагоре по възвишението.
— Искаш да направя това?
— Да.
— Добре.
Направих още една крачка напред. Дребните мъже в черно се приближиха към края на гората. Цялото ми тяло залепна от пот.
— Аз ще вървя пред тебе — каза Алън. — Гледай в краката ми и стъпвай само там където стъпвам аз. Разбра ли?
Кимнах. Устата ми беше запълнена с памук и пясък. Алън се движеше пред мене.
— Не гледай нищо друго освен краката ми.
Той пристъпи напред, оставяйки ясна следа от обувката си в прашната пътека. Поставих десния си крак точно върху нея. Той направи още една крачка. Вървях след него. Побиха ме тръпки. Пътеката започна да се надига под краката ми. Малките, равномерни следи на Алън ме водеха. Най-сетне той спря.
— Можеш ли да погледнеш нагоре сега?
Бяхме на върха на хълма. Пред нас надолу по дългия горист склон се спускаше почти невидима пътека. Основното й разклонение достигаше до желязно стълбище, което слизаше към бляскава ивица пясък и все още синята вода. Навътре в езерото навътре в езерото пладноходките описваха широки, лениви кръгове.
— Нека свършим това — казах и слязох от другата страна на възвишението към безопасността на дърветата.
Щом излязох на основното разклонение на пътеката, Алън извика:
— Къде отиваш?
Посочих към желязното стълбище и плажа.
— Оттук — каза той, посочвайки по-тясното разклонение.
Тръгнах след него.
— Би ли носил това за малко? — каза той.
Протегнах ръце. Венецът беше по-тежък, отколкото очаквах. Стъблата на розите се навираха в очите ми.
— Като дете Ейприл слагаше в чантата книга и нещо за ядене и прекарваше часове в един гъстак долу накрая на тази пътека. Беше любимото й място.
Пътеката изчезна сред широките скални плочи между гъстите дървета. По шарените камъни играеха слънчеви петна. Сред камънака се скупчваха брези и кленове. Алън най-сетне спря пред назъбена скална грамада.
— Не мога да кача това нещо сам.
Без венеца щеше да е лесно; венецът го правеше трудно, нищо повече. Истинският проблем беше носенето на венеца и влаченето на Алън Брукнър с другата ръка. Сам и без усложнения, бих го направил за пет минути. Дори по-малко. Три. Двамата с Алън успяхме за около двайсет. Когато свършихме, потта бе пробила през якето ми, от което висеше един скъсан цип.
Коленичих на една плоска издатина, свалих венеца от рамото си и погледнах към Алън, който мрачно се протягаше към мене. Увих ръката си около китката му и го издърпах, докато той успя да се хване за яката на якето ми. Той се вкопчи като маймуна, докато аз го обхвана през кръста и го вдигна на издатината.