— Разбра ли защо трябваше да дойдеш и ти? — каза той, дишайки тежко.
Обърсах челото си и огледах венеца. Няколко жици и рози стърчаха, един дълъг тъмнозелен стрък папрат висеше като котешка опашка. Набутах розите обратно във венеца и навих жиците около тях. После станах и подадох ръка на Алън.
Тръгнахме по неравната повърхност, образувана от свързването на стотици каменни блокове. Той отново поиска венеца.
— Колко още има?
Алън махна с ръка към отвъдната страна на скалите. Преграда от червени кленове, широки колкото три-четири дървета, се изправяше пред ширнатата синева на езерото.
Оттатък кленовете хълмът се спускаше плавно за още около десетина метра. Плитката вдлъбнатина на пътеката се врязваше между дърветата и скалите към тясна долчинка. Плоска гранитна издатина се протягаше като човешка длан през група кленове. Под ръба на гранита се виждаха слънчеви отблясъци по езерото. Алън отново ме помоли за венеца.
— Ето го мястото — той тръгна вдървено по кафявата пътека.
След още пет-шест стъпки, той отново проговори.
— Ейприл идваше тук, за да бъде сама.
Още няколко крачки.
— Тя ценеше това.
Той пое въздух с потръпване.
— Виждам я.
Той не продума отново, докато не достигнахме гранитната издатина, която се надвесваше над езерото. Отидох до ръба на скалата. От дясната ми страна се виждаше как двете момчета, които ни бяха задминали в началото на поляната, подскачаха нагоре-надолу в дълбок вир, образуван от закривяването на крайбрежната линия на седем-осем метра под назъбената повърхност на скалата. Беше като естествена площадка за гмуркане.
Отстъпих назад от ръба.
— Това е погребението на Ейприл — каза Алън. — Истинското й погребение.
Почувствах се като натрапник.
— Трябва да й кажа довиждане.
Значимостта на действието му ме порази и аз се отдръпнах към сянката на кленовете.
Алън бавно се отдалечи към центъра на скалата. Дребният белокос мъж ми се видя величествен. Беше замислил този миг почти от мига, в който бе научил за смъртта на дъщеря си.
— Милото ми момиче — каза той. Гласът му се разтрепера. Той притисна венеца към гърдите си.
— Ейприл, аз винаги ще бъда твой баща и ти винаги ще си моя дъщеря. Ще те нося в сърцето си до деня на смъртта си. Обещавам ти, че на този, който е извършил това, няма да му се размине. Не са ми останали много сили, но ще са достатъчни за двама ни. Обичам те, детето ми.
Той пристъпи до ръба на скалата и погледна надолу. С най-тихия глас, който някога бях чувал от него, той каза:
— Твоят баща ти желае покой.
Алън се отдръпна, клатушкайки венеца в дясната си ръка. После отмести назад десния си крак, замахна напред с ръка и запокити венеца като диск през сияйния въздух. Той прелетя няколко метра и се стрелна към водата, преобръщайки се във въздуха.
Момчетата започнаха да сочат и крещят, когато видяха венеца да пада към заливчето. Заплуваха към мястото, където щеше да падне, но се спряха, когато ни видяха да стоим на скалата. Целият пръстен цопна във водата. От него се разпиляха бляскави вълнички. Венецът подскачаше по водите като сал, после се понесе към брега. Момчетата загребаха обратно към малкия плаж в подножието на стълбите.
— Все още съм неин баща — каза Алън.
7
Когато спряхме пред къщата на Джон, само блещукащите процепи между клепачите на Алън показваха, че още е буден.
— Ще почакам — каза той.
Джон отвори вратата и ме издърпа вътре.
— Къде бяхте? Знаеш ли колко е часът?
Родителите му седяха във всекидневната и ни гледаха разтревожено.
— Добре ли е Алън? — попита Марджъри.
— Малко е изморен — казах.
— Слушай, аз трябва да бягам — каза Джон. — Трябва да се върнем след половин час. Не вярвам да отнеме повече от това.
Ралф Рансъм започна да казва нещо, но Джон ме изгледа страшно и буквално ме изблъска навън. Той трясна вратата и тръгна по пътеката, закопчавайки пътьом сакото си.
— О, Боже, старецът е заспал — каза той. — Първо закъсняваме заради тебе, после го измъкваш от леглото, когато едва ли знае кой е.
— Той знае кой е — казах.
Влязохме в колата и Джон потупа Алън по рамото, докато аз подкарвах.
— Алън? Добре ли си?
— А ти? — попита Алън.
Джон дръпна ръката си. Реших да мина по моста на улица „Хърейшо“, после се сетих нещо, което Дик Мюлър ми беше казал.