— Джон, ти не ми каза, че Ейприл се е интересувала от местната история.
— Правеше някакви проучвания от време на време. Нищо особено.
— Не е ли била особено заинтригувана от моста на улица „Хърейшо“.
— Не знам нищо такова.
Блещукащите процепи между клепачите на Алън се бяха затворили. Той дишаше спокойно и равномерно.
— Защо се забавихте толкова?
— Алън искаше да отидем до „Флори парк“.
— Какво искаше да прави на „Флори парк“?
— Ейприл често ходела там.
— Какви са тия глупости? — гласът му беше вцепенен от гняв.
— Има една плоска скала над едно заливче на езерото — когато Ейприл била ученичка, обичала да ходи там на плаж и да се гмурка в езерото.
Той се отпусна.
— Ох. Възможно е.
— Алън искаше да види мястото още веднъж.
— Какво прави там? Мотаеше се в мисли за Ейприл?
— Нещо такова.
Той изсумтя по начин, който изразяваше едновременно раздразнение и пренебрежение.
— Джон — казах, — дори след като чухме Уолтър Драгонет да говори за моста на улица „Хърейшо“, дори след като ходихме там, ти не помисли, че интересът на Ейприл към моста е тема, която си струва да се повдигне?
— Не знаех много за това.
— Какво? — измърмори Алън. — Какво казахте за Ейприл?
Той разтърка очи и се изправи на мястото си, надничайки навън да разбере къде сме. Джон изпъшка и се извърна от нас.
— Говорехме за проучванията на Ейприл — казах.
— Аха.
— Казвала ли ти е за тях?
— Тя ми казваше всичко — той замълча. — Не си спомням ясно. Беше някакъв мост.
— Всъщност, било е точно за моста, по който сега ще минем — каза Джон. Бяхме на улица „Хърейшо“. На една пресечка от нас се възвишаваха укрепените брегове на река Милхейвън и ниските зидове на моста.
— Не ставаше ли дума за някакво престъпление?
— Да, за престъпление беше — каза Джон.
Погледнах към кръчмата „Грийн уоман“, докато я подминавахме, и в мига преди зидовете на моста да я отрежат от погледа ми, видях една синя кола, паркирана на циментовия паркинг до кръчмата. До колата стояха два кашона и багажникът беше отворен. В следващия момент вече трополяхме по моста. След миг вече ми се струваше, че колата изглежда като оня син лексъс, който беше проследил Джон Рансъм до „Шейди Маунт“. Наведох се напред и се опитах да го видя в огледалото, но зидовете на моста пречеха.
— Вманиачил си се с това място. Като Уолтър Драгонет.
— Като Ейприл — казах.
— Ейприл беше прекалено заета с други неща, за да има много време за местната история — в гласа му имаше горчивина.
Дълго преди да се приближим до „Армъри Плейс“, чувахме гласове да скандират от площада. „Уотърфорд — оставка! Вес — оставка! Уотърфорд — оставка! Вес — оставка!“
— Май призивът към единство не е проработил — каза Джон.
— Завий надясно оттук, за да стигнеш до моргата — каза Алън.
8
Пред входа на Милхейвънската морга имаше рампа. Когато спрях пред рампата, Пол Фонтейн излезе от един седан без означения и ме направи знак да паркирам на място, означено със САМО ЗА СЛУЖЕБНИ КОЛИ. Той стоеше приведен с ръце в джобовете на развлечения си сив костюм. Бяхме закъснели с десет минути.
— Съжалявам, моя е вината — казах.
— Предпочитам да съм тук, отколкото на „Армъри Плейс“ — отговори Фонтейн. Той бе забелязал умората на Алън. — Професор Брукнър, вие може да изчакате в чакалнята.
— Мисля, че не бих могъл — каза Алън.
— Тогава да свършваме по-бързо.
На върха на рампата Фонтейн ни въведе в антре с два пластмасови стола от двете страни на висок пепелник, претъпкан с фасове. Зад следващата врата седеше рус млад мъж с очила с лепенки и почукваше с молив по една съсипано бюро. Широки белези от акне надупчваха кожата под брадичката му.
— Събрахме се всички вече, Теди — каза Фонтейн. — Аз ще ги доведа.
— Напра’и го ти — каза Теди.
Фонтейн махна с ръка към вътрешността на сградата. Две редици от прашни флуоресцентни лампи висяха от тавана. Стените бяха боядисани в скучното тъмнозелено на военните коли.
— Трябва да ви подготвя за това, което ще видите. Не е останало много от лицето му — той спря пред четвъртата врата от дясната страна на коридора и хвърли поглед към Алън. — Може да ви се види мъчително.
— Не се грижете за мене — каза Алън.
Фонтейн отвори вратата към малка стая без мебели и прозорци. От тавана висяха флуоресцентни лампи. В центъра на стаята върху маса на колелца лежеше тяло, покрито с чист бял чаршаф.
Фонтейн отиде от другата страна на тялото.
— Това е мъжът, когото намерихме зад хотел „Сейнт Олуин“.
Той сгъна чаршафа и откри мъжа до гърдите.