Алън рязко пое дъх. По-голямата част от лицето беше нарязана на ивици, които приличаха на суров бекон. Зъбите под разкъсаната плът изглеждаха смущаващо здрави и незасегнати. Под едната празна очна ябълка стърчеше лицевата кост. Дълги рани разсичаха шията; по-широките рани върху гърдите продължаваха и под чаршафа.
Фонтейн ни остави да се приспособим към гледката върху маста.
— Намирате ли нещо познато у този човек? Знам, че не е лесно.
Джон каза:
— Никой не би могъл да го разпознае — не е останало много от него.
— Професор Брукнър?
— Би могъл да бъде Грант — Алън свали поглед от масата и се обърна към Джон. — Косата на Грант имаше такъв светлокестеняв цвят.
— Алън, това дори няма вид на коса.
— Можете ли да разпознаете този човек, професор Брукнър?
Алън погледна отново към тялото и поклати глава:
— Не мога да бъда сигурен.
Фонтейн изчака да види дали Алън ще каже още нещо.
— Дали би ви помогнало, ако видите дрехите му?
— Да, бих искал да видя дрехите му.
Фонтейн опъна чаршафа върху тялото и ни поведе към вратата. Застанахме в друго миниатюрна стая без прозорци, по същия начин както преди — Фонтейн от другата страна на маса с колелца, а ние пред нея. По масата бяха разпръснати смачкани, окървавени дрехи.
— Пред нас са дрехите, които убитият е носел в деня на смъртта си. Лятно сако от индийски памучен плат на сини и бели райета с етикет на „Хачет и Хач“, зелено поло на „Банана Рипъблик“, каки панталони на „Гап“, слипове на „Фрут ов дъ лум“, кафяви памучни чорапи, обувки от щавена кожа — Фонтейн го показваше едно по едно.
Алън повдигна орловото си лице.
— Лятно сако от „Хачет и Хач“? Това беше мое. Грант е — лицето му беше побеляло. — А и той ми каза, че ще се възнагради с малко нови дрехи с парите, които му дадох.
— Дал си пари на Грант Хофман? — попита Джон. — Освен дрехите?
— Сигурен ли сте, че това е вашето сако? — Фонтейн повдигна за раменете накъсаното, ръждиво на вид сако.
— Сигурен съм — каза Алън. Той се отдръпна от масата. — Дадох му го миналия август. Подреждахме стари дрехи. Той го пробва и му стана — той притисна устата си с ръка и се взря в съсипаното сако.
— Сигурен ли сте? — Фонтейн постави сакото обратно върху масата.
Алън кимна.
— В такъв случай, сър, бихте ли погледнали убития още веднъж?
— Той вече видя тялото — каза Джон с глас, прекалено силен за малката стая. — Не виждам какъв е смисълът да подлагате тъста ми на това мъчение още веднъж.
— Сър — каза Фонтейн, говорейки само на Алън — сигурен ли сте, че това е сакото, което сте дали на господин Хофман?
— Бих искал да не съм — каза Алън. Той изглеждаше десет години по-стар, отколкото когато хвърляше венеца в езерото.
— Вие, господа, можете да чакате във фоайето — каза Фонтейн. Той заобиколи масата и постави ръката си високо на гърба на Алън, точно под врата му. Тази нежност, цялото му поведение спрямо Алън ме изненадваха. — Изчакайте ни във фоайето.
През втората врата влезе служител по бяла тениска и бели панталони и се доближи до масата. Без да ни погледне, той започна да сгъва кървавите дрехи и да ги поставя в прозрачни пликове за веществени доказателства. Джон направи знак с очи и двамата излязохме във фоайето.
— Ама че организация — каза Джон. Той обикаляше ли, обикаляше в кръг из фоайето. Облегнах се на стената. От другата страна на стаята се чуваха тихи гласове.
При звука на стъпки Джон спря да се върти. Пол Фонтейн остана в стаята, докато Алън излизаше.
— Ще се обадя скоро — каза Фонтейн.
Алън тръгна по коридора, без да каже дума и без да се обръща.
— Алън? — извика Джон.
Алън продължи да върви.
— Някой друг е, нали?
Алън мина покрай Теди и отвори вратата към изхода.
— Тим, би ли ме оставил вкъщи, преди да откараш Джон до „Илай Плейс“?
— Разбира се — казах.
Алън излезе през вратата и тя се затвори след него.
— Какво става, по дяволите? — Докато стигне до изхода, външната врата вече се беше затворила след Алън. Когато ние излязохме, той вече се спускаше по рампата.
Застигнахме го на рампата. Джон хвана Алън под ръка, но Алън се дръпна от него.
— Съжалявам, че трябваше да видиш това — каза Джон.
— Искам да се прибера.
— Разбира се — каза Джон. Когато стигнахме до колата, той отвори вратата на стареца, затвори я след него и седна отзад. Запалих колата.
— Поне се свърши — каза Джон.
— Така ли? — попита Алън.
Изкарах колата на заден и подкарах към „Армъри Плейс“. Джон се наведе напред и потупа Алън по рамото.
— Страхотен беше през целия ден — каза Джон. — Мога ли сега да направя нещо за тебе?