— Би могъл да млъкнеш — каза Алън.
— Грант Хофман беше, нали? — попитах.
— О, Боже — каза Джон.
— Разбира се — каза Алън.
9
Намалих скоростта докато минавахме покрай кръчмата „Грийн уоман“, но синята кола беше изчезнала.
— Кому е притрябвало да убива Грант Хофман? — попита Джон.
Никой не отговори. Пътувахме в мълчание, по-скоро уплътнявано, отколкото нарушавано от звуците на другите коли и от лекия ветрец, който влизаше през отворените прозорци. На „Илай Плейс“ Джон ми каза да се върна, когато мога, и излезе от колата. После спря за момент, наведе се в прозореца на Алън и погледна към мене. Твърд, прозрачен блясък покриваше очите му като щит.
— Мислиш ли, че трябва да кажа на родителите си за Грант?
Алън не трепна.
— Ще правя, както ти решиш — казах.
Той каза, че ще остави вратата отключена за мене и се отдръпна.
Когато последвах Алън в къщата му, той се качи на горния етаж, седна на леглото и протегна ръцете си като дете, за да му сваля сакото.
— Обувките — каза той. Развързах обувките му и ги изхлузих, докато той се пипкаше с вратовръзката. Опита се да разкопчае ризата си, но пръстите му не се подчиняваха, така че аз го направих.
Той се прокашля с експлозивен звук и огромният му, властен глас изпълни стаята.
— И Ейприл ли беше толкова зле като Грант? Трябва да знам.
Трябваха ми една-две секунди да разбера какво има предвид.
— Съвсем не. Нали я видя на погребението?
Измъкнах ризата през ръцете му и я оставих на леглото.
— Бедният Грант.
Не отговорих. Алън разкопча колана си и се изправи да смъкне панталона си. Седна отново на леглото и аз доизмъкнах панталоните му.
Той ме наблюдаваше замаяно и разсъсредоточено, докато аз извадих носна кърпа, ключове и сметки от джоба на панталона му и ги поставих на нощното шкафче.
— Алън, знаеш ли защо Ейприл се е интересувала от моста на „Хърейшо“?
— Имаше някаква връзка с картината на Вюияр в тяхната всекидневна. Видя ли я?
Кимнах му, че съм я видял.
— Твърдеше, че една от фигурите в картината й напомняла някакъв мъж, за когото е чувала. Полицай — някакъв полицай, който се самоубил през петдесетте години. Не можеше да гледа картината, без да се сеща за него. Тя направи някои проучвания — много я биваше за такива работи — той намачка възглавницата под главата си. — Имам нужда от малко сън, Тим.
Отидох до вратата на спалнята и му казах, че ще му се обадя по-късно вечерта, ако той няма нищо против.
— Ела утре.
Мисля, че беше заспал, преди да заслизам по стълбите.
10
Ралф и Марджъри Рансъм, отново в черно-сребристите си анцузи, седяха един до друг на едно от канапетата.
— Съгласен съм с Джон — каза Ралф. — Тънки райета и накъдрен памучен плат, това е сакото на „Хачет и Хач“. Това е истината. Всичките тези сака изглеждат по един и същи начин. „Хачет и Хач“ са продали навярно десет хиляди такива.
В тоя момент аз влязох във всекидневната и Марджъри се наведе да ме погледне.
— Ти видя бедното момче, нали, Тим? Приличаше ли на аспирант на Джон?
Ралф се намеси, преди да успея да отговоря:
— На тоя етап Алън Брукнър не би могъл да различи Франк Синатра от Габи Хейс.
— Ами не знам — казах.
— Мамо — каза Джон силно, внасяйки ново питие от кухнята. — Тим няма идея как е изглеждал Грант.
— Точно така — потвърдих. — Аз самият съм чужденец тук.
— Сипи си едно, синко — каза Ралф. — Сега е Часът за Уточняване на Становищата.
— Така му викат в нашия център — каза Марджъри. — Час за Уточняване на Становищата. Нали е много сладко?
— Ще си донеса нещо от кухнята — казах, заобиколих канапето и погледнах картината на Вюияр над главите на Рансъмови.
Само една от фигурите на платното, едно дете, гледаше напред и извън картината, сякаш отвръщаше на погледа на зрителя. Всички останали — жените, слугите и другите деца, бяха пленени от трептенето на светлината и в обстоятелствата на събирането си. Детето, което гледаше напред, седеше само на гъстата трева, на няколко сантиметра от ослепителното петно от златна светлина. Беше на може би два-три сантиметра от действителния център на картината, където фигурата на една жена, обърната към поднос с чай, се пресичаше с един от клоните на хвойновото дърво. От мига, в който го забелязах, то стана истински център на картината, сериозно, тъмнокосо момче на седем-осем години, което се взираше скръбно, но съсредоточено, отвъд сцената и рамката — право в мене, както ми се стори. То знаеше, че е в картината, чийто смисъл се съдържа в него.