— Това е една възможност, нали така?
— Рицман е бил на две години по времето на убийствата. Това е доста ранна възраст, дори за Хайнц Стенмиц.
— Не съм сигурен в това. Не е приятно да си представяш как някой блудства с двегодишно дете, но това се случва. Трябва само да се намери някой Хайнц Стенмиц.
— Мислиш ли тогава, че Рицман е убил Ейприл, понеже е научил за проучванията й? Може би дори да я е забелязал да обхожда моста и кръчмата.
— Възможно е — каза Том. — Но защо ще убива Грант Хофман?
Той се намръщи и прокара ръка през меката си руса коса, така че тя се намести.
— Ще трябва да разберем какво точно е правила Ейприл. Трябват ни бележките й или каквото там е успяла да направи. Но преди това…
— Трябва да започнем да четем.
6
Следващия час прекарах, удобно седнал в кожения стол, разлиствайки полицейските документи за случая на Синята Роза и мъчейки се да разчета почерка на половин дузина полицаи и двама инспектори, Фалтън Бишъп и Уилям Дамрош. Бишъп, който беше предопределен за дълга и почти бляскаво корумпирана кариера в Милхейвънското управление на полицията, бе отстранен от случая две седмици по-късно: покровителите му го бяха отървали от случая. Щеше ми се да го бяха оставили да разследва още някоя и друга седмица. Неговият дребен, стегнат почерк се четеше леко като напечатан. Напечатаните му доклади бяха прегледни, сякаш излизаха от ръцете на добра секретарка. Дамрош дращеше дори в трезвите си моменти, а пиян направо цапотеше. Всичко написано след два следобед беше миш-маш, където цели думи се заплитаха като глисти. На машина пишеше така, както разсърдено дете свири на пиано. След десет минути четене ме заболя глава; след двайсет минути очите ме засмъдяха.
Когато пребродих през показанията и докладите, всичко, което постигнах, беше чувството, че много малко хора бяха харесвали Робърт Бандолайър. Единственото ново нещо, което научих, беше, че убийствата не са били свързани с дивашко обезобразяване, както бе в случая с Грант Хофман и с изпълненията на Уолтър Драгонет: жертвите на Синята Роза са били пронизвани по веднъж, прецизно, в сърцето, след което той им бе прерязвал гърлото. Бе извършвано безстрастно като ритуално убийство.
— Е, и на мене снощи не ми направи впечатление — каза Том. — Има няколко дребни детайла, но те ще почакат — той ме погледна почти предпазливо. — Предполагам, че вече се каниш да си тръгнеш?
— Кафето ти ще ме държи буден за известно време — казах. — Мога и да поостана.
Очевидната благодарност на Том, задето имам желание да остана, ми напомни дете, оставено само в разкошна къща.
— Какво ще кажеш за малко музика? — каза той и се изправи.
— Разбира се.
Той извади един комплект от редиците с компактни дискове, извади един диск и го постави в дискофона. Мицуко Учида изпълняваше соната във Фа мажор от Моцарт. Том се облегна назад в коженото си кресло. За известно време никой от нас не говореше.
— Ще ми се да бяхме открили някакъв кисел чиновник, който се казва Лени Валънтайн — каза той.
— Мислиш ли, че има някаква връзка между „Елви холдингс“ и убийствата на Синята Роза?
— Не знам.
— Какво, мислиш, ще последва?
— Мисля, че ще има труп пред „Айдъл ауа“ — той взе чашата си и отпи. — Хайде да говорим за нещо друго.
Забравих, че съм изморен и когато погледнах часовника си, видях че минава два часът.
След като преповторихме това, което щях да правя на другия ден, Том отиде до бюрото си и извади книгата с ненадписаната сива подвързия.
— Мислиш ли, че ще имаш време да прегледаш това през следващите няколко дни?
— Какво е това? — трябваше да се досетя, че книгата не е била на бюрото му случайно.
— Мемоарите на един стар войник, платено от автора издание. Много неща изчетох за Виетнам и имам някои въпроси относно това, което Джон е правил през последните няколко месеца от службата си.
— Бил е в Ланг Вей — казах. — Това поне е сигурно.
— Мисля, че са му наредили да казва, че е бил там.
— Значи не е бил в Ланг Вей?
Том не отговори.
— Знаеш ли нещо за един особняк, Франклин Бачълър? Майор от Зелените барети?
— Срещнах го веднъж — казах, спомняйки си сцената в „Билис“. — Беше един от героите на Джон.
— Прочети това и се опитай да разприказваш Джон за това, което се е случило, само че…
— Знам. „Не му казвай, че аз ти дадох книгата“. Не мислиш ли, че ще ме излъже?
— Просто бих искал да знам какво се е случило.
Том ми подаде книгата.
— Сигурно ще е загуба на време, но направи го заради мене.
Повъртях книгата в ръцете си и я отворих на заглавната страница. КЪДЕ БЕШЕ НАШАТА ГРЕШКА: спомени на един прост войник, от полковник Бофърт Рандъл (О.З.). Прелистих няколко страници, преди да достигна до първото изречение: