„Винаги съм изпитвал омраза и ненавист към измамата, извъртането и безчестието във всичките им многобройни форми.“
— Изненадан съм, че е стигнал до полковник — казах, след което едно съвпадение, което ми се видя безсмислено, ми се хвърли в очите. — Ланг Вей започва с буквите ЛВ — заекнах.
— Може пък и да не са те скъсали в Школата за Прочути Детективи — той ми се ухили. — Но аз все пак се надявам, че в близките дни ще се натъкнем на Лени Валънтайн.
Той ме изпрати до долу и ме остави сам в топлата нощ. В небето бяха увиснали сякаш милиони звезди. Докато стигна до тротоара, осъзнах, че в продължение на четири часа Том беше крепил една-единствена чаша малцово уиски.
7
Във всички големи къщи по „Ийстърн шор роуд“ светлините бяха загасени. На две преки от „Ан ди блумен“ се виждаха стоповете на една-единствена кола на път за Ривъруд. Завих по „Ан ди блумен“, изпълнен с мисли за Уилям Рицман и за една празна сграда, която се казваше кръчмата „Грийн уоман“.
Пред мене се простираше дългата пуста улица, обградена от смътните очертания на къщите, които като че ли се стапяха една в друга и в нощта. На големи интервали уличните лампи хвърляха размазани кръгове светлина върху напукания цимент. Всичко пред мене изглеждаше измамно спокойно, не толкова притихнало, колкото притаено. Пъхнах ръце в джобовете си и ускорих ход.
Бях изминал няколко десетки метра по „Ан ди блумен“, когато напълно осъзнах какво ми става — не внезапна паника, а бавно надигане на страх, който изглеждаше различен от начина, по който обикновено миналото се нахвърляше върху мене. Пейзажът не бе разсичан от притичващи фигури на мъже в черно, от земята не се изцеждаха стенания. Не можех да си кажа, че просто пак ми е призляло, и да седна на нечия трева, докато ми мине. Не ми беше призляло по познатия начин. Беше нещо ново.
Вървях забързан с ръце в джобовете, безпаметно сгушен в себе си. Слязох от бордюра и пресякох празната улица и ужасът, който ме бе обзел, бавно се събра в увереността, че някой или нещо ме наблюдава. Някъде в одеалото от мрак от другата страна на „Ан ди блумен“ създание, което не изглеждаше да е човешко същество, ме следеше с очи.
После с абсолютна сигурност знаех: това не е просто паника, това е реално.
Извървях отсечката до следващата пряка, чувствайки как очите предявяват претенции към мене от своето скривалище. Докосването на тези очи ме караше да се усещам гадно изцапан, омърсен по начин, който нямах сили да определям — съществото, което гледаше през тези очи, знаеше, че може да ме унищожи тайно, че то може да ми нанесе скрита рана, видима само за него самото и мене.
Вървях и то вървеше с мене, плъзгайки се през мрака оттатък улицата. Понякога изоставаше, облягайки се на невидима каменна веранда и усмихвайки се зад гърба ми. После се разтапяше сред сенките, преминаваше през дърветата и без усилие минаваше пред мене, и аз усещах погледът му да опипва лицето ми.
Отминах още три преки. Дланите и челото ми бяха мокри. То беше прикрито в мрака пред една сграда, подобна на висока гробница, то дишаше през ноздри с размерите на юмруците ми, то поемаше огромни глътки въздух и изкарваше дим.
Не мога да понеса това, помислих си, и без да знам, че ще направя това, пресякох улицата и отидох до бордюра пред една гредоредна къща. Коленете ми се тресяха. Една висока сянка се движеше странишком в мрака. Тя застина пред черна стена, която би могла да бъде рододендронов плет, и отново стана невидима. Сърцето ми биеше до пръсване, едвам се държах на крака.
— Кой сте вие? — попитах. Фасадата на къщата беше плоскост без черти. Направих крачка по тревата.
Излая куче и аз подскочих. Част от мрака бързо се премести от едната страна на къщата. Ужасът ми пламна в гняв и аз налетях върху моравата.
На един от прозорците на втория етаж блесна светлина. Зад стъклото се появи черен силует. Човекът зад стъклото сви шепи над очите си. Покрай едната страна на къщата се изнизваха леки, топуркащи стъпки. Човекът от прозореца изрева към мене.
Обърнах се и побягнах през улицата. Кучето бе изпаднало в пълна истерия. Тичах с всички сили до следващия ъгъл, завих и препуснах нагоре по улицата.
Когато стигнах до къщата на Джон, изчаках пред външната врата да се успокои дишането ми. Бях целия в пот и дробовете ми щяха да се пръснат. Облегнах се задъхано на вратата. Не ми се вярваше мъжът от синия лексъс да е способен да се движи така бързо и безшумно. Но кой би могъл да бъде в такъв случай?