Пред очите ми изникна образ — изникна с такава мощ, че не можеше да не е бил притаен там някъде през цялото време. Видях голо създание с яки крака и огромни юмруци, с мускули като въжета по раменете и ръцете си. Плетеница от черни косми покриваше широкия му гръден кош. Върху дебелия му врат стоеше грамадна рогата глава на бик.
8
Когато влязох в офиса на Джон, запалих някои от лампите, оправих леглото си и извадих книгата на полковник Рандъл от куфарчето. После пъхнах куфарчето под канапето. След като се съблякох, загасих всички лампи освен лампата за четене до канапето, легнах и отворих книгата. Полковник Рандъл застана пред мене и изрева за някакви неща, които ненавиждал и презирал. Беше с колосана официална униформа и по гърдите му маршируваха редица с ордени. След около час се събудих и загасих лампата. По „Илай Плейс“ минаваше кола. Най-сетне отново заспах.
9
Около десет и половина на следващата сутрин позвъних на вратата на Алън Брукнър. Бях станал вече от около час, бях се обадил в регистрацията на сестрите, за да проверя дали са говорили с Илайза Морган и дали тя се е съгласила да работи с Алън, бях прегледал набързо спретнатия офис на Ейприл Рансъм и бях прочел няколко глави от „Къде беше нашата грешка“. Като стилист, полковник Рандъл бе особено привързан към причастията и накъсаните изречения. На гръмотевични фрагменти. Когато слязох, тримата Рансъмови закусваха в кухнята, Ралф и Марджъри по копринените си анцузи, а Джон по сини джинси и зелено поло, като че ли присъствието на родителите му го беше върнало в юношеството. Хванах Джон за малко насаме и му обясних за частната сестра. Той изглеждаше благодарен, че съм се погрижил за нещата, без да го занимавам с подробностите и се съгласи да ми заеме колата си. Казах му, че ще се върна към средата на следобеда.
— Ти май си си намерил развлечение — каза Джон. — Кога се върна снощи, в два ли? Това се казва разходка.
Той си позволи многозначителна усмивка. Когато му казах за мъжа, който ме е проследил, Джон изглеждаше разтревожен, но веднага се опита да го скрие.
— Сигурно си стреснал някой воайор — каза той.
Обичайните репортери сърбаха кафе на предната морава. Само Джефри Боу пресече пътя ми до колата. Нямах коментари и той се помъкна обратно.
Илайза Морган отвори вратата на Алън и ме посрещна с чувство на облекчение.
— Алън питаше за вас. Не ми позволява да го облека — не ми позволява въобще да се доближа до гардероба му.
— Джобовете на костюмите му са пълни с пари — казах. Обясних й за парите. Къщата още миришеше на препарати за подове и мебели. Чувах Алън да вика.
— Кой, по дяволите, е това? Тим ли е? Защо, по дяволите, никой не ми казва нищо?
Отворих вратата на спалнята и го видях да седи в леглото си гол до кръста и да ме гледа страшно. Бялата му коса стърчеше на разрошени кичури. По бузите му блестяха сребристи бакенбарди.
— Е добре, ето те най-после и тебе, но коя е тая жена? Бяла престилка не означава автоматично, че е медицинска сестра, нали така?
Алън постепенно се успокои, докато му обяснявах.
— Значи се е грижела за дъщеря ми?
Илайза изглеждаше съкрушена и аз побързах да кажа, че тя е направила всичко възможно за Ейприл.
— Хм, добре де, сигурно ще върши работа. Ами ние? Имаш ли план?
Казах му, че ще трябва сам да проверява някои работи.
— Как пък не — Алън отметна чаршафа и одеалото си и скочи от леглото. Все още беше по боксьорските гащи. Щом се изправи, лицето му побледня и той се отпусна тежко на леглото.
— Нещо не ми е наред — каза той и протегна тънките си ръце напред, за да ги разгледа.
— Не мога да се изправя. Всичко ме боли.
— Нищо чудно — казах. — Вчера бяхме на малък катерачески излет.
— Не си спомням.
Припомних му, че сме ходили във „Флори парк“.
— Дъщеря ми ходеше във „Флори парк“ — гласът му прозвуча объркан и самотен.
— Алън, ако искаш да се облечеш и да прекараш известно време с Джон и родителите му, с удоволствие ще те закарам.
Той започна да се надига от леглото отново, но коленете му се прегънаха и той се отпусна с кисела физиономия.
— Ще направя гореща баня — каза Илайза Морган. — Ще се чувствате по-добре, след като се избръснете и облечете.
— Това е решението — каза Алън. — Гореща вода. Ще изкара мускулната треска.
Илайза излезе от стаята и Алън ме изгледа с пронизващ поглед. Той вдигна показалеца си, призовавайки към тишина. От коридора се чуваше плющящата във ваната вода. Той кимна. Сега вече можеше да се говори.
— Сетих се за тоя наш съгражданин, това е решението — блестящ мъж. Леймънт фон Хайлиц би могъл да реши въпроса като две и две четири.