— Може и така да се каже.
Жена му отново кимна.
— Празна ли е къщата?
— Не. Мисля, че не е празна.
— Никой не си е вкъщи, господине — каза жена му. — Никой никога не си е вкъщи.
Изгледах мъжа, после жената, после отново мъжа. Ама че ребус — къщата не е празна, но никой никога не си е вкъщи.
— Може ли да дойда при вас да поговорим?
Той погледна към жена си.
— Зависи кой сте и за какво искате да си говорим.
Казах им името си и лицето на мъжа просветна.
— Израснал съм точно зад ъгъла, на Шеста южна. Син съм на Ал Андърхил.
— Момчето на Ал Андърхил? — той хвърли поглед към жена си. — Елате тук.
Когато се качих на верандата им, старецът се изправи и ми протегна ръка.
— Франк Белнап. Това е жена ми, Хана. Познавах малко баща ви. Трийсет и една години съм работил в „Галакс“, заварчик съм. Извинявайте, че не можем да ви предложим стол.
Казах му да не се притесняват и се облегнах на перилата.
— Какво ще кажете за една лимонада? Август сега идва по средата на юни, тия политици объркаха климата.
Благодарих, Хана се надигна тежко и влезе в къщата.
— Ако баща ви е още жив и здрав, кажете му да намине, да побъбрим. Никога не съм се заседявал в „Айдъл ауа“, но бих се радвал да видя Ал.
Франк Белнап бе работил в продължение на трийсет и една години сред напрежението и шума на най-тежките сектори във фабриката, а сега прекарваше дните си, седейки на верандата с жена си.
Казах му, че баща ми е умрял преди няколко години. Той не се изненада.
— Повечето от тях измряха — каза. — Какво ви носи към съседната къща?
— Търся един човек, който живееше там.
Хана излезе със зелен пластмасов поднос с три високи чаши, пълни с лед и лимонада. Имах чувството, че е изчаквала да чуе за какво съм дошъл. Лимонадата беше студена и сладка.
— Семейство Дъмки живееше там — каза тя и поднесе лимонада на мъжа си.
— Родителите, всичките деца и двама от братята им.
— Бяха под наем — Хана отново седна. — Харесва ли ви лимонадата?
— Чудесна е.
— Всяка сутрин правя нова и я държа студена през целия ден.
— Някой Дъмки ли търсехте?
— Търсех човека, който е бил собственик на къщата, Боб Бандолайър. Помните ли го?
Франк вирна глава и се загледа в мене. Той отпи бавно от лимонадата си и я задържа в устата си, преди да преглътне. Нищо нямаше да каже, докато не дам повече обяснения.
— Бандолайър дълго е бил управител на „Сейнт Олуин“.
— Така ли?
Не му казвах нищо, което да не знае.
— Баща ми също е работил там известно време.
Той извърна глава и погледна жена си.
— Ал Андърхил е работил в хотела известно време. Познавал е господин Бандолайър.
— Естествено. Как иначе?
— Трябва да е било преди Ал да дойде в завода — каза ми Франк.
— Да. Знаете ли къде бих могъл да намеря Бандолайър?
— Нямам идея — каза Франк. — Бандолайър не беше много разговорлив.
— Дъмки наеха къщата мебелирана.
— Значи господин Бандолайър се е изнесъл, без да си вземе мебелите?
— Точно така е направил — каза Франк. — Станало е, докато ние с Хана бяхме на село. Много отдавна. През седемдесет и втора, нали, Хана?
Хана кимна.
— Връщахме се от отпуската и ги гледаме всички Дъмки вече нанесени. Дъмки не бяха много любезни съседи, но все пак бяха много по-любезни от господин Бандолайър. Господин Бандолайър не предразполагаше към разговори. Гледа те, сякаш си от стъкло.
— Обаче господин Бандолайър се обличаше като истински джентълмен. Костюм и връзка, където и да го срещнеш. Когато работеше в градината, слагаше си престилка. Не си издаваше чувствата — не можеш да го кориш за това.
— Господин Бандолайър беше вдовец — каза Франк. — Научихме това от Джордж Милтън, човека, от когото купихме тая къща. Имал е жена, която умряла две-три години преди да се нанесем. Предполагам, че си е траела много с него.
— Човекът обичаше спокойствието. Беше твърд, но не беше груб.
— А квартирантите му на горния етаж, Сънчана се казваха, бяха мили хора, чужденци, но мили. И тях не ги познавахме много, разбира се, само се поздравявахме. Сънчана не общуваха с външни хора.
— Смешно говореха — каза Франк. — По чуждестранному. Но тя беше хубава жена.
— Те дали биха знаели как да намеря господин Бандолайър?
Белнапови се спогледаха усмихнато.
— Сънчана не се разбираха с господин Бандолайър — каза Хана. — На кръв се гледаха. Когато се изнесоха, видях ги да товарят кашоните на едно ремарке. Излязох да се сбогуваме. Тереза каза, че се надява никога вече в живота си да не среща господин Бандолайър. Каза, че са спестили малко парици и са предплатили една къща в западния край. А когато Дъмки напуснаха, едно от децата ми каза, че дошъл млад мъж с военна униформа и им казал да си събират багажа и да напускат. Казах й, че в Съединените Щати армията не се държи по тоя начин, но тя не беше много умно момиче.