— Не знаеше ли тя кой е военният?
— Просто идва и ги подюрва.
— Съвсем безсмислено изглежда, но господин Бандолайър можеше да действа точно така — каза Франк. — Аз си помислих, че господин Бандолайър иска да заживее в къщата сам и че е пратил оня човек да подплаши квартирантите му. Та очаквах да го видим отново тук. Но мястото си стои празно оттогава. Мисля, че господин Бандолайър още е собственикът — не съм видял табелка, че се продава.
Обмислях чутото, докато допивах лимонада си.
— Значи къщата е стояла празна през цялото това време. Кой коси тревата?
— Съседите, редуваме се.
— Вие не видяхте ли военния, за когото ви казаха?
— Не — каза Франк.
— Е — каза Хана.
— Стига с тия глупости.
— Значи вие сте го видели?
— Нищо не е видяла.
— Може да не е военен — каза Хана. — Но не са просто глупости.
Попитах я къде го е видяла и Франк изпъшка отвратен.
Хана го посочи.
— Не ми вярва, защото той не го е виждал. Той си ляга в девет всяка вечер, не е ли така? Но все ми е едно дали ми вярва, аз си знам, каквото знам. Аз се будя нощем и съм го виждала.
— Видяхте някой да влиза в къщата, така ли?
— Видях го вътре в къщата, господине.
— Призракът на Хана — каза Франк.
— Аз го видях, не ти, и той не беше призрак. Човек беше — тя се извърна от Франк и ме погледна. — На всеки две-три нощи ставам, понеже не мога да спя. Слизам долу и чета.
— Кажи му какво четеш.
— Добре де, вярно е. Харесвам разни страшни книги — Хана се усмихна, а Франк ми се ухили. — Имам цяла библиотека и си купувам нови от супермаркета. Винаги чета някоя. В момента чета „Червеният дракон“, знаете ли я? Обичам тия, дето наистина те побиват тръпки от тях.
Франк прикри устата си и се изкикоти.
— Но това не значи, че си измислям. Виждала съм тоя човек да ходи из всекидневната в съседната къща.
— Просто си ходи по тъмното — каза Франк. — А де!?
— Понякога има малко фенерче, но понякога просто влиза там и ходи известно време, и седи в тъмното. Също…
— Давай — каза Франк. — Кажи си всичко.
— Плаче — Хана ме погледна предизвикателно. — Аз чета на една малка лампа за четене и така, както си седя на стола, виждам го през страничния прозорец на къщата — оня прозорец има само дантелено перде. Идва по веднъж на около две седмици. Ходи из всекидневната. Понякога изчезва в някоя от другите стаи и аз си мисля, че си е тръгнал. Но като погледна по-късно, виждам, че седи и си говори сам или плаче.
— Не е ли забелязвал лампата ви?
— Тия червени дракони сигурно имат много слабо зрение — каза Франк.
— Тя е мъничка — каза тя. — Като топлийка.
— Не сте ли го виждали като влиза в къщата?
— Мисля, че идва от другата страна и влиза през задния вход.
— Може би се спуска през комина.
— Не сте ли се обаждали в полицията?
— Не — тя за пръв път изглеждаше притеснена.
— „Сълзи отвъд гроба“ — каза Франк. — От Сом Намбулко.
— Всички заварчици са такива — каза Хана. — Не знам защо, но всички те си мислят, че са големи комици.
— Защо не извикахте полицията?
— Мислех си, че е някое от клетите деца на Дъмки, че е пораснало и сега се връща на мястото, дето е било щастливо.
— Пияндетата не правят така — каза Франк. — А те бяха пияндета. Дори малките така се натаралянкваха, че изпопадваха по тревата. — Той отново се ухили към жена си. — Тя ги обичаше, защото я наричаха „мадам“.
Тя го погледна неодобрително.
— Има голяма разлика между невежеството и лошотията.
— Питахте ли дали други съседи не са го виждали?
Тя поклати глава.
— Никой освен мене не стои по нощите.
— Сам ли живееше господин Бандолайър?
— Всичко правеше сам — каза Франк. — Беше като отделна държава.
— Може би е той — казах.
— Ще трябва да гледате с микроскоп, за да откриете някакви сълзи у господин Бандолайър — каза Франк и поне в тоя случай жена му се съгласи с него.
Преди да си тръгна, помолих Хана Белнап да ми позвъни следващия път, когато види мъжа в съседната къща. Франк ми посочи къщите на другите две двойки, които живееха тук, откакто Белнапови се бяха нанесли, но не вярваше и те да могат да ми помогнат да намеря Робърт Бандолайър.
Едната от тези двойки живееше накрая на тоя участък от улицата и имаше само смътни спомени за някогашния си съсед. Смятаха, че бил „префърцунен сноб с вирнат нос“ и нямаха желание да говорят за него. Все още не можеха да му простят, че е дал къщата под наем на Дъмки. Другата двойка, Милхаузър, живееше през две къщи от „Ливърмор“, на отсрещната страна на улицата. Господин Милхаузър излезе пред вратата с мрежата, за да говори с мене, а жена му викаше от инвалидния си стол в дъното на мрачен коридор. Те споделяха всеобщата антипатия спрямо Боб Бандолайър. Срамота беше, че тая къща стои празна от толкова години, но те нямаха желание да се сблъскат отново със семейство Дъмки. Госпожа Милхаузър каза, че според нея Сънчана са се преместили в, как му викаха на онова място, Елм Хил ли беше? Елм Хил беше предградие в най-западната част на Милхейвън. Господин Милхаузър искаше да се върне вътре и аз му благодарих за отзивчивостта. Жена му изрева: