— Тоя Бандолайър беше хубавец като Кларк Гейбъл, но за нищо не ставаше. Насиняваше жена си от бой!
Милхаузър ми хвърли притеснен поглед и й каза да си гледа работата.
— А и вие също, господине — каза ми той. Влезе в къщата си и тресна вратата.
12
Оставих колата на Седма южна и тръгнах към „Сейнт Олуин“ през димящия ден. Всичко, което бях чул през последните два дни, се вихреше в главата ми. Колкото повече се отдалечавах от Седма южна, толкова по-малко вероятно ми се виждаше Хана Белнап да е видяла нещо. Реших да си позволя удоволствието да се срещна с Гленрой Брейкстоун, макар че това навярна щеше да се окаже още една задънена улица. След това щях да се опитам да намеря Сънчана.
Стомахът ми изкъркори и аз си дадох сметка, че не съм ял нищо от вечерята с Рансъмови в „Джимис“ предишната вечер. Гленрой можеше да почака да обядвам — и без друго сигурно още не беше станал. Взех си „Леджър“ от един автомат на ъгъла на „Ливърмор“ и „Уидоу“ и влязох с него през входа откъм улицата на „Синдбадс Кавърн“.
В ресторанта не цареше напрежението, което бях заварил в деня на залавянето на Уолтър Драгонет. Повечето от сепаретата бяха запълнени от местни хора и посетителите на хотела, които обядваха. Младата жена на бара сипваше наливна бира за работници, покрити с гипсов прах. Сервитьорката, с която бях разговарял предишния път, излезе от кухнята с коктейлната си рокля и високите си токчета. Чуваше се оживеното жужене на разговорите. Сервитьорката ми предложи маса в един отдалечен ъгъл на помещението. На масата от другата страна на заведението седяха четирима мъже на възраст от над петдесет до двайсет години, които пиеха кафе, без да си обръщат внимание. Те много приличаха на различните мъже, които бяха седели на същата маса в деня на убийството на Ейприл Рансъм. Единият от тях беше с летен костюм, другият — с памучен пуловер с качулка и мръсни панталони. Най-младият от тях беше с развлечени джинси, мрежест потник и тежка златна верижка на врата си. Те не ме поглеждаха и аз отворих вестника си.
Милхейвън все още се разкъсваше от страсти. Половината от първата страница се занимаваше с протестните митинги на „Армъри Плейс“. Преподобният Ал Шарптън се бе появил, както бе обещано, и бе обявил готовността си да атакува кметството лично, ако полицаите, които не бяха обърнали внимание на обажданията на съседите на Уолтър Драгонет, не бъдат отстранени или уволнени. Горната част на следващата страница бе запълнена от снимките на шефа на полицията и на Мърлин Уотърфорд, докато говореха на погребението на Ейприл Рансъм, заедно с пълния текст на речите им. Трите редакционни статии заклеймяваха Уотърфорд и ефективността на полицията.
Докато четях всичко това и ядях сандвича си, постепенно започвах да си давам сметка какво правят мъжете от другата страна на заведението. През известни промеждутъци те ставаха и изчезваха през една врата без означения зад тяхната маса. Когато някой се връщаше, друг излизаше. Пред погледа ми се мерна част от сив коридор с редица от празни метални варели. Понякога мъжът, който се връщаше, си тръгваше от ресторанта, понякога сядаше пак на масата и чакаше. Мъжете пушеха и пиеха кафе. Когато някой мъж напускаше, отвън влизаше друг и заемаше мястото му. Почти не говореха. Нямаха достатъчно арогантен вид, за да са гангстери, не изглеждаха достатъчно потайни, за да са наркотрафиканти.
Когато си тръгнах, от първоначалната четворка беше останал само младежът със златната верижка, а и той вече бе влизал и излизал веднъж от задната стая. Никой от тях не ме погледна, когато платих и излязох от „Сейнт Олуин“.
Веднага забравих за тях и отидох на регистрацията да попитам дали Гленрой Брейкстоун е в стаята си.
— Да, Гленрой е горе — каза ми чиновникът и посочи към вътрешните телефони. Един старец в сив костюм с огромни ревери седеше на дългото канапе във фоайето, пушеше пура и си мърмореше нещо. Чиновникът ми каза да набера 925.