Плътен, дрезгав глас каза:
— Обаждате се в резиденцията на Гленрой Брейстоун. Той е у дома. Ако имате нещо да му казвате, сега е моментът.
— Господин Брейкстоун?
— Не ви ли казах вече? Сега е ваш ред.
Каза му името си и че съм долу във фоайето. Чувах да звучи Нат Кинг Коул, който пееше „Виновна е младостта ми“.
— Надявах се, че ще мога да ви видя.
— Някакъв музикант ли сте, Тим Андърхил?
— Само почитател — казах. — От години обожавам свиренето ви и за мене ще е чест да се запозная с вас, но освен това исках да поговорим за мъжа, който е бил дневен управител тук през петдесетте и шестдесетте години.
— Искате да говорим за Злия Боб Бандолайър? — бях го стреснал и той се изсмя. — Човече, никой вече не иска да говори за Злия Боб Бандолайър. Всичко е изприказвано вече.
— Става дума за убийствата на Синята Роза — казах.
Настана дълга пауза.
— Да не сте някакъв репортер?
— Може би ще ви разкажа за тези убийства неща, които не знаете. Може би ще ви заинтригувам, макар и само заради Джеймс Тредуел.
Още една пауза, докато той обмисляше. Боях се, че съм отишъл прекалено далече, но той каза:
— Твърдите, че сте почитател на джаза?
Казах, че е така.
— Кажете ми кой свири тенора соло в „Полет към дома“ на Лайънъл Хамптън, кой свири тенора за оркестъра на Били Екстайн заедно с Чарли Паркър, името на човека, който е написал „Щедър живот“.
— Илиной Джакет, мисля, че и Джийн Амънс, и Декстър Гордън, и последното е Бил Стрейхорн.
— Трябваше да ви попитам нещо наистина трудно. Какъв е рожденият ден на Уебстър?
— Не знам.
— И аз не знам — каза той. — Вземете един пакет „Лъки страйк“ от гишето, преди да се качите.
Преди да бях направил и три крачки към гишето, чиновникът вече ми подаваше пакет „Лъки страйк“. Той отказа парите, които му подадох.
— Гленрой има сметка при нас, но аз почти никога не му вписвам цигарите. Та това е Гленрой Брейкстоун, по дяволите!
— Аз ли не знам това — казах.
13
На най-горния етаж на „Сейнт Олуин“ в дъното на дългия коридор вдясно от асансьорите се намираше матовочерната врата на 925. Тапети на жълти фигури покриваха стените. Почуках на вратата, тя се отвори и в рамката й застана жилест мъж, висок около метър и осемдесет, с гъста, ниско подстригана бяла коса и с блестящи любопитни очи. Носеше черна памучна блуза и широки черни панталони. Лицето му беше по-слабо и скулите по-изострени, в сравнение с времето, когато беше записал Синя роза. Той протегна ръка за цигарите и се усмихна с уста, пълна със здрави бели зъби. В дъното се чуваше Нат Коул.
— Бързо влизайте — каза той. — Заинтригувахте ме повече, отколкото подобава на един стар човек.
Той хвърли цигарите на една маса и ме покани в стаята.
Слънцето, струящо през големите прозорци в предната част на стаята, падаше върху дълъг многоцветен индийски килим, телескоп върху черна метална поставка, осмоъгълна маса, затрупана с ноти, компактни дискове и книги с меки корици. Извън слънчевата ивица стоеше петметров хотелиерски шкаф с колони от двете му страни. Два големи афиша в рамки висяха на голата стена, единият от джазовия фестивал в Ница, другият от концерт в Амстердам. И на двата доминираше името на Гленрой Брейкстоун. На лавицата с плочи имаше подредени снимки в рамки — една с младия Брейкстоун в гримьорната с Дюк Елингтън, друга с Бени Картър и Бен Уебстър, трета на сцената с Фил Удс и Скот Хамилтън.
На пода бяха оставени два калъфа за тенор-саксофон, на поставка до тях бяха изправени баритон-саксофон и кларинет с мундщуци. Стаята миришеше слабо на цигарен дим, само частично замаскиран от благовония.
Обърнах се и видях Гленрой Брейкстоун да ми се усмихва. Разбрах, че е забелязал изненадата ми.
— Не знаех, че свирите на кларинет и на баритон — казах.
— Свиря, но само в тая стая — отговори той. — В Париж през 1970 си купих сопран, но така се измъчих, че го подарих. Сега мисля да си купя пак, та пак да се изтормозя.
— Обожавам „Синя роза“ — казах. — Снощи я слушах.
— Да, хората си падат по тия баладични албуми — той се вгледа в мене за миг, забавлявайки се. — Хората като вас трябва да идат да си купят нови записи вместо да слушат все същото отново и отново. Записах нов албум с Томи Фланъгън в Италия миналата година. Използвахме триото на Томи — много си падам по него — той тръгна към вратата на спалнята. — Искате ли плодов сок или нещо такова? Имам много хубави сокове, манго, папая, пешън фрут, какво ли не.
Казах му да ми даде каквото има и той влезе в спалнята. Аз започнах да разглеждам снимките и афишите.