Той се върна с две високи чаши и ми подаде едната. Замахна със своята към това, което разглеждах.
— Такава е работата. Всичко е в Европа. След една седмица заминавам за Франция за фестивалите. Докато съм там, ще направя записи с Варен Ваше, всичко е уговорено, после ще изкарам остатъка от лятото в Англия и Шотландия. Ако имам късмет, ще се уредя на морско пътешествие и ще направя един-два джазови празника. Звучи велико, но не е. Повечето време прекарвам тук, упражнявам свирките си и слушам хората, които обичам. Честна дума — той отново се усмихна. — И аз почти винаги слушам стари записи. Харесва ли ви сока?
Той изчака да позная от какво е. Опитах. Нямах представа от какво е.
— Манго ли е?
Той ме погледна възмутено.
— Май не разбирате много от плодови сокове. Това е папая. Усещате ли колко е сладък? Това е естествена сладост.
— От кога живеете в „Сейнт Олуин“?
Той кимна.
— От много отдавна. Когато най-напред дойдох през четиридесет и пета, стаята ми беше на третия етаж, много навътре, защото исках да мога да репетирам в стаята си. През шестдесет и първа Ралф Рансъм ми каза, че мога да се нанеса в една от големите стаи на седмия етаж за същия наем, след като предишния наемател беше умрял. Това беше щедро от страна на Ралф, защото точно тогава музикалният бизнес отиде по дяволите и аз не винаги имах да си плащам. След като Ралф продаде хотела, договорих се с новите хора, преместих се тук и обезопасих мястото.
Попитах го какво значи това.
— Това са единствените стая с нови ключалки.
Спомних си, че някой ми беше казал, че ключалките на „Сейнт Олуин“ не струват.
— Значи ли това, че някой би могъл да задържи ключа, след като напусне хотела, да се върне след една година и да влезе в същата стая?
— Знам само, че ми задигнаха един тенор и един нов кларинет и че това няма да се повтори. Както са сега нещата, имаш си една от ония ключалки, прибираш се вкъщи, намираш в леглото си паркирано тяло. И ако си ченге в Милхейвън, може и да си достатъчно тъп да си помислиш, че някакво момченце Уолтър Драгонет го е намърдало там — той се отмести от стената и направи жест към столовете. — Много приказвам. Ваш ред е, господин Андърхил.
Седнахме от двете страни на ниска квадратна масичка с пепелник, запалка, пакет „Лъки“ и някакъв плосък черен предмет, който приличаше на огледалце в калъф. Върху калъфа имаше снимка на Крейзи Кат. До него имаше плоска дървена кутия с декоративни инкрустации. Брейкстоун остави пакета си до кутията и запали цигара.
— Мислите ли, че можете да ми кажете нещо ново за убийствата на Синята роза? Много ми е интересно да чуя какво ще е то — той ме изгледа без следа от усмивка. — Заради Джеймс Тредуел.
Казах му за Глендънинг Апшо и за Бъз Ланг и за това как според мене е загинал Уилям Дамрош. Докато говорех, възбудата на Брейкстоун растеше.
— Много добре знам, че всички се залъгваха за Бил Дамрош — каза той. — Първо на първо, Бил идваше отвреме-навреме да ни слуша, докато свирихме в оня клуб на Втора улица, бара „Блак анд тан ривю“. Ходеше там, нали разбирате, имаше запои, но аз това не съм виждал. Просто харесваше нашата музика.
Той пое от дима, изкара го и ме погледна мрачно.
— Значи дъртия Апшо е убил Бил. Но кой уби Джеймс? Джеймс израсна на няколко метра от моите хора и като го чух да свири, взех го в оркестъра. Преди четиридесет години беше. Но рядко минава седмица, без да се сетя за него.
— Убийството наранява оцелелите — казах.
Той ме погледна стреснато, после кимна.
— Да. Така е. Два месеца след това за нищо не ставах — не можех да хвана свирката — той потъна в себе си за момент и записът на Нат Коул свърши. Брейкстоун като че ли не забеляза. — Защо казвате, че тоя, който го е убил, сигурно го е познавал?
— Мисля, че е работил в хотела — казах и повторих някои от нещата, които си бяхме говорили с Том Пасмор.
Той отметна глава назад и ме погледна лукаво.
— Значи познавате Том? Седите си с Том в хубавата му къщурка на езерото и си приказвате, така ли?
Кимнах, припомняйки си намигването на Том, когато извади адреса на Брейкстоун.
— Защо не ми казахте веднага? Отвреме-навреме, като ни налегне печал, двамата с Том прекарваме вечерта заедно и слушаме музика. Той много обича моите записи на Луис Армстронг — той произнесе с-то в Луис. Замисли се за момент, после ми се ухили, изумен от това, което току-що му беше хрумнало. — Най-после Том се е загрижил за тая история със Синята Роза. Сигурно е чакал вие да се появите и да му помогнете.
— Не, заради новите убийства е — жената, оставена долу в старата стая на Джеймс и оня другия, долу зад хотела.