— Де да беше — отдалечихме се от прозореца и Гленрой Брейкстоун ме погледна по начин, който ми подсказа, че съм му отнел достатъчно време.
Тръгнах към вратата, но ми хрумна нещо.
— Предполагам, че местната компания „Айдахо“ е продавала месо на хотела по време на убийствата на Синята Роза?
Той се усмихна.
— Така се предполагаше. Но реално, нали знаете, беше друг.
Попитах го какво значи това.
— Нали ви казах, че управителите въртяха по някоя и друга далаверка? Ламбърт получаваше резен от перачницата, а Злият Боб намазваше от месото. Ралф Рансъм така и не научи. Боб правеше фалшиви фактури, които до една имаха знак „платено“, когато стигаха до бюрото на Ралф.
— Как разбрахте за това?
— Нандо ми каза веднъж като се беше гипсирал. Двамата с Егс разтоварваха камиона всяка сутрин, точно в началото на смяната си. Но вие вече знаехте това, нали?
— Как бих могъл?
— Нали казахте, че „Сейнт Олуин“ свързва всички убийства?
Тогава осъзнах за какво говори.
— Местният месар, който е поел договора за месото, е бил Хайнц Стенмиц, така ли?
— Разбира се, че той. Каква иначе му е връзката с хотела?
— Никой никога не е казал това на полицията.
— За какво да го казва?
Благодарих на Гленрой и пристъпих към вратата, но той не се помръдна.
— Не ме попитахте какво мисля за смъртта на Джеймс. А това е причината, поради която ви поканих тук най-напред.
— Помислих си, че ме поканихте, защото знам кой е написал „Щедър живот“.
— Всеки трябва да знае кой е написал „Щедър живот“ — каза той. — Интересува ли ви, или не? Не мога да ви кажа кой е бил уволнен точно тогава и не мога да ви кажа как да намерите Боб Бандолайър, но мога да ви кажа каквото знам за Джеймс. Ако имате време.
— Моля ви — казах. — Трябваше аз да попитам.
Той направи крачка към мене.
— Тук сте прав. Слушайте. Джеймс беше убит в стаята си, нали така? В леглото си, нали така? Знаете ли в какво е бил облечен?
Поклатих глава, проклинайки се, задето не бях прочел полицейските доклади по-внимателно.
— В абсолютно нищо. Знаете ли какво значи това? — той не ме остави да отговоря. — Значи, че е станал от леглото си да отвори вратата. Знаел е кой е бил отвън. Джеймс беше млад, но не беше глупак освен за едно единствено нещо. Пички. Джеймс искаше да нашиба всичко, което изглеждаше добре и се случеше на пътя му. В тоя хотел имаше няколко хубавки камериерки и Джеймс се сближи с една от тях, Джорджия Маккий, по времето, когато свирихме в „Блак анд тан“.
— Кога беше това?
— През септември 1950. Два месеца преди да го убият. Заряза я, както зарязваше всички други момичета, с които се имаше. Започна да се среща с едно момиче, което работеше в клуба. Джорджия започна да идва и да прави скандали, докато спряха да я пускат в клуба. Искаше Джеймс да се върне — той се стараеше да разбера хубаво какво ми казва. — Винаги съм смятал, че Джорджия Маккий е отишла в стаята на Джеймс, убила го е и е направила така, че да изглежда като че ли оня, дето е убил оная курва, е убил и него. Той е отворил вратата. Или пък тя е влязла вътре с ключа си. И в двата случая Джеймс не би се противил, ако си е помислил, че се връща да спи с него.
— Казахте ли това на полицията?
— Веднага след като Джеймс беше убит, напусна хотела и се премести в Тенеси. Мисля, че имаше роднини там. Честно казано, надявам се, че в някой бар са я наръгали с нож.
Двамата се гледахме безмълвно за няколко секунди.
— Джеймс заслужаваше повече живот — каза най-сетне Гленрой. — Той имаше какво да даде.
14
Все още беше прекалено рано да се обаждам у Том Пасмор, така че попитах чиновника на гишето дали има указател на Милхейвън. Той отиде в офиса си и се върна с тлъста книга в ръка.
— Как е днес Гленрой?
— Добре е — казах. — Не е ли така винаги?
— Не е, но винаги е Гленрой.
Кимнах и разлистих книгата до С. Дейвид Сънчана бе вписан с адрес на „Бейбъри Лейн“, което звучеше като да е Елм Хил. Записах си номера на листа, който Том ми бе дал, след което реших да погледна за Оскар Рицман на „Фон дю лак“. Може би той би ми казал нещо за мистериозния Уилям Рицман.
От телефонния автомат във фоайето на „Сейнт Олуин“ набрах номера на Сънчана и го оставих да звъни дълго, преди да затворя. Сънчана бяха сигурно единствените на Елм Хил, които нямаха телефонен секретар.
Излязох и тръгнах обратно към старата къща на Боб Бандолайър. Сигурно той е знаел нещо, помислих си — може да е видял Джорджия Маккий да излиза от стаята на Джеймс Тредуел и да я е изнудил, вместо да я предаде в полицията.
Свърнах по Седма южна, взрян в краката си, отминах къщата на Милхаузър и едва тогава видях Франк Белнап да ми маха от предната си морава. Той ми направи знак да го изчакам, където съм и бързо тръгна към мене. Когато се приближи, погледна назад към верандата и ми направи знак да вървя към „Ливърмор“.