3
Най-добрата бойна сила на планетата е отвъд съмнение Армията на Съединените Американски Щати. Това е факт. Храбра, готова да забие щикове във всеки момент, подготвена да се бори до последния човек, това е Армията, която познаваме и обичаме. Работеща в много бази по целия свят и нелишена от признание (макар и невъзпята), Армията ме е поставяла в много „горещи“ точки и на тези предизвикателства този скромен полковник тук е откликвал с всичките си сили. Наблюдавал съм нашите военни сили по цял свят, в мирни и в усилни моменти, и те винаги са заслужавали моето предано и всеотдайно служене.
Какво поставя нашата Армия на първо място в света? Няколко фактора, всеки от тях важен, трябва да се вземат предвид при отговора на този въпрос.
Дисциплината, калена в обучението.
Предаността, рождено право на американеца.
Силата, физическа и количествена.
Тук прескочих няколко страници.
Ще разкажа своя опит в установяването на разностранно, добре организирано снабдяване по разни точки на планетата, посредством обяснение. Уверявам читателя, че забавните „щрихи“ не са по никакъв начин измислици или украшателства от страна на автора. Точно така се случи всичко в двойната перспектива на дългия ми опит и на предната веранда на моя скромен, но удобен пенсионерски дом в расово единната част на Принс Джордж Каунти, Мериленд.
4
Стенейки, разлистих Рандъл в Кам Ран, Рандъл в Сайгон, Рандъл на бойното поле. После едно познато име закачи погледа ми на въдицата си. Рандъл беше прекарал известно време в лагера „Бяла звезда“, моята първа спирка във Виетнам. Видях още едно име, което познавах, и тоя път наистина се зачетох.
5
Именно по време на моите претоварени седмици в лагера „Бяла звезда“ се случи един от най-неприятните инциденти в кариерата ми. Неприятен и показателен беше той, защото ми показа по най-достоверен начин, че старата армия, която любех, бе попаднала в лапите на нездрави идеи и влияния. Скверни струи течаха в нейното кръвообращение.
Тук започнах да плъзгам поглед по листа и прескочих две страници.
Бях чувал, разбира се, за Зелените Барети, създадени от католическия демагог, поставен в служба чрез корумпираното разхищаване на мръсно придобитите милиони на баща си. Че кой не беше чувал? Това бе протръбено по цялата страна и много иначе блестящи и патриотични младежи попаднаха в капана. Но аз не бях влизал в личен контакт с това племе, докато един ден в склада ми в Бяла звезда влезе някакъв капитан, по-късно, за мое изумление, и майор — Франклин Бачълър. Цяла школа беше.
Той влезе наперено, без някаква определена униформа, но очевидно офицер с държанието на офицер. За хората на бойното поле се позволяваха известни волности. Трябва да обясня обичайната процедура, поне така, както аз ръководех своята дейност. Може да се каже с една проста максима: Нищо не влиза без документи, нищо не излиза без документи. Това е основата. Разбира се, всеки интендант знае какво значи импровизация и когато ме призоваваха да направя това, справях се великолепно, както в случая с шестте вола на Чо Кин. Читателят навярно си спомня епизода. Толкова по моя случай.
При нормални обстоятелства, документите се представят на гишето, изискваните провизии се събират, натоварват се в очакващото транспортно средство или средства и копия от фактурите се изпращат до съответната инстанция. Не е нужно да пояснявам, че кап. Бачълър не спази нито една от общоприетите формалности.
Той ме игнорира и нареди на подчинените си да вземат от лавиците артикули за обличане. Същите бяха, очевидно, не войници от Армията на Съединените Щати. Аборигени на ръст, грозни на лице и на телосложение, някои бяха дори ярко намазани с бои. Това бяха „ярдците“, племето, с което много Зелени барети бяха принудени да влязат в сношение. Моята команда да се върнат по лавиците откраднатите стоки бе напълно игнорирана. Ударих с юмрук по бюрото си и попитах с ироничен, както се надявах, тон, къде са документите за получаване на офицера. Мъжът и неговата шайка продължиха да ме игнорират. Гмеж от дребни скотски твари, окаляни и покрити с пера, бе превзела моя склад.
Излязох иззад гишето с револвера в ръка. Това, казах, е нередно и се налага веднага да се прекрати. Приближих офицера и докато го правех, чух зад себе си звука на МД16, който се подготвя за стрелба. Офицерът ме посъветва да запазя спокойствие. Бавно, много бавно наистина, аз се обърнах и видях една от най-изумителните гледки, които азиатският конфликт ми бе предлагал до тоя момент. Жена със забележителна красота, в обикновено работно облекло, беше насочила оръжието си в главата ми. Тя също беше „ярдка“, но по-висока в еволюционно отношение, отколкото щъкащите й съплеменници. Две неща ми станаха ясни на секундата: тая хубавица би ме застреляла на място с добре известното азиатско безразличие към живота. Второ, тя беше женската на Зелената барета. Нарочно не използвам по-възвишена дума. Беше женската му, така както тварите в обора имат женски. Това беше за мене знак, че офицерът е умопобъркан. Отказах се от всяка съпротива спрямо двамата и племето им. Хората ми се бяха разбягали и аз стоях безмълвен.