Ланг Во е сравнено със земята и Рансъм заедно с най-злочестите „бру“ е пленен в подземен команден пост. Там те били разкрити, застреляни с картечница и телата им — зазидани.
10
През 1982 година, пет години след моето оттегляне в това затънтено идилично кътче, което винаги е било най-свидната ми мечта, на вратата ми беше оставено едно дълго странствало писмо. Можех да извърша непростимата грешка да го изхвърля незабавно в кошчето, ако не бях забелязал странния набор от печати, наредени по гърба му. Като проследих странстванията на това героично послание, така както се разкриваха те от печатите на различните пощи, аз установих, че то е минало през военните бази в Орегон, Тексас, Ню Джърси и Илиной, преди най-сетне да достигне до къщата на моята сестра Елизабет Бел в Балтимор, моят пръв подслон след напускането на сигурността на Армията на Съединените Щати, където живях, докато се преместих в ПГ Каунти, както ние жителите тук казваме. Всяка цел то бе достигнало непосредствено след моето отпътуване — прибързано, злочесто, окаяно отпътуване в последния случай.
Този, който ми пишеше, някой си Флетчър Йокин от Райдънауа, Флорида, по време на трикратната си служба бе чувал много и за неуловимия Франклин Бачълър, и за тоя чудак полковник Рансъм от Интендантския корпус, който неуморно бил търсел истории за първия. След като съм бил толкова пламенно заинтригуван от приключенията и деянията на „Последният Нередовен“, той желаел аз да бъда уведомен за една история, която му се случило да научи. Господин Йокин можел да се закълне за честността на човека, който му я разказал, първокласен барман от Райдънауа, ветеран от бойното поле, подобно на самия него, но не можел да гарантира за човека, който разказал това на неговия собствен източник на информация.
Този последният твърдял, че бил на посещение в Ланг Во в деня преди нападението му от северновиетнамците: някой си Франсис Пинкъл от служителите на любимия на всички ястреб на Сената Клей Бърман, който бил на годишнината си обиколка по своите най-свидни проекти във Виетнам. Поради многобройността на последните, той изпратил Пинкъл, своя адютант, в един лагер на Зелените барети, за който се вярвало, че не е в опасност. Пинкъл дошъл, бързо преценил, че нищо тук няма да заинтригува сенатора и изписал обичайния комплект лъжи, възхваляващи Специалните сили. Пинкъл бил дошъл да възхвалява Цезаря, не да го погребва. Хеликоптерът дошъл, за да върне Пинкъл при шефа му в лагера Крандол, и излетял преди изгрев.
Щом се вдигнали във въздуха, Пинкъл видял — въобразил си, че видял, както му било разяснено по-късно — нещо, което не разбирал. Под хеликоптера, на по-малко от километър от Ланг Во, имало още едно племе „ярдци“ под командването на мъж от бялата раса. Какво правели те там? Кои били? Нямало втори офицер със задача в Ланг Во и хората от племето в този малък лагер не биха могли да са толкова многобройни. Племето и водачът им се разпилели по хребета, на който хеликоптерът ги бил заварил, търсейки прикритие.
Пинкъл направил добавка към напудрения си доклад.
На следващия ден северновиетнамците нанесли удар. Пинкъл споменал странната гледка, която видял, но не му обърнали внимание. Сенаторът я споменал, но бил посрещнат с шумни твърдения за невежество и невъзможност.
Флетчър Йокин от Райдънауа, Флорида, се чудеше дали белият мъж, видян от Франсис Пинкъл — видян да дебне в покрайнините на лагера, командван от капитан Рансъм — не е бил самият Франклин Бачълър. Франсис Пинкъл и сенаторът Клей Бърман изказали това предположение при завръщането си във Вашингтон. Предположението им било, че Бачълър е слязъл от планинския си редут, за да помогне на своя другар от Зелените барети в бедата. Но как би могъл Бачълър да знае това, което никой друг от командването не е знаел? Или ако е знаел, защо не е предупредил, както е постъпвал в други случаи?
Резултатът, казал Пинкъл на бармана, бил, че Великите Сенки стигнали до неприятни заключения и изтрили катастрофата в Ланг Во от всички военни хроники. Всички от това място загинали, онези, които оживели, твърдели, че са загинали при вражеското нападение на Ланг Вей. Пинкъл и Бърман получили заповед да запазят мълчание в името на националната сигурност.
Писмото завършваше с пожеланието тази информация да ми бъде интересна. Може и да е било само „история, разказана в бара“, но ако човекът, видян от Пинкъл, не бил Бачълър — кой е бил тогава?