Смятам, че „интересна“ е твърде меко казано. И още как! Това е последното парче информация, която поставя всичко на мястото му. За да прикрие предателството на един от любимците си, армията покрива всичко и то си остава покрито до ден днешен.
Отговорих на автора на писмото в Райдънауа, но скоро моето благодарствено послание се върна с печат, който ме информираше, че град с такова име не съществува в щат Флорида. Впоследствие забелязах, че Йокин е никой, изписано наопаки. Това по никакъв начин не намалява вярата ми в достоверността на дълго странствалото писмо. Господин „Йокин“ е някой, който взема разумни предпазни мерки, за което го поздравявам!
11
Франклин Бачълър изчезва още веднъж, твърди се — в Северен Виетнам. Този слух е неверен.
През 1971 един военноморски патрул намира стар лагер, отдавна унищожен, застлан с отломките на мъртви местни хора. След тези останки лежал разложеният труп на мъж от бялата раса с неопределена възраст. Франклин Бачълър бил срещнал, твърде късно наистина, подобаващия му край. Вътрешностите му били изкълвани от птиците, дивите лисици били разнесли месата му. След безплодни опити да бъдат открити близките му, Бачълър бил погребан от армията в анонимен гроб — изскочил от небитието, той се завръща на това същото място.
Защото от всички странности, които отбелязахме в случая с майор Франклин Бачълър, това е сигурно най-странната, а именно, че този човек никога не е съществувал. Беше един от ония случаи, в които момъкът се записва да служи под фалшиво име, скривайки произхода и самоличността си, така че се появява от света на сънищата, света на сенките, света на нощта. Макар че е отговорен за неизличими трагедии, този призрак е толериран и дори приет в обятията на армията-закрилница, и тъй насърчаван за една неразумна независимост, която го довежда до позорна смърт. Наречете ме глупав, наречете ме тесногръд, както желаете, но в това движение от тъмния свят на сънищата към успеха, оттам към покварата, след което към мрака и нищото, виждам дълбока поука. Франклин Бачълър — „Франклин Бачълър“, един незнаен войн, е призракът, който ни преследва, когато пренебрегнем принципите си.
Тук затворих книгата, за да продължа собствената си работа.
Част девета
В селенията на боговете
1
Няколко минути след единайсет тримата Ранъсмови влязоха през предния вход на вълната на някакъв разговор. Бяха гледали два филма — „Двойна подсигуреност“ и „Целувай ме до смърт“, след което се бяха отбили да пийнат в „Джимис“. За пръв път ги виждах да се чувстват удобно и непринудено един с друг.
— Най-после си се върнал — каза Джон. — Какво прави цял ден, по магазини ли беше?
— Прекарал си деня по магазини, така ли, човече? — Ралф се строполи на канапето до мене и Марджъри седна до нега.
— Разговарях с разни хора — казах и погледнах към Джон, за да му покажа, че искам да остане, след като родителите му си легнат.
— Просто остави полицаите да си свършат работата, за това им плащат — каза Ралф. — Трябваше да дойдеш на кино с нас.
— Честно казано, не знам защо го изгледахме до края — каза Марджъри. Тя се наведе, за да ме погледне право в очите — Мрачна работа, ей Богу!
— Ей — каза Ралф. — Ти не смяташе ли да провериш дали старият Гленрой е още в хотела?
— Айде бе! — каза Джон.
— Точно така, проведох дълъг разговор с него.
— Как е старият Гленрой?
— Стяга си куфарите за Франция.
— От какъв зор? — той наистина не можеше да си го представи.
— Ще свири на джаз фестивал и ще прави записи.
— Бедният дявол — той поклати глава, очевидно при представата как тая древна развалина Гленрой Брейкстоун ще се опитва да свири джаз пред тълпа от французи. После очите му светнаха и той ме посочи с пръст — Каза ли ти Гленрой как ме запозна на времето с Луис Армстронг? Велика случка. Съвсем дребно човече, знаеш ли това? Не по-едър от Гленрой.
Поклатих глава и той отпусна ръката си разочаровано.
— Ралф — каза Марджъри, — късно е, а утре пътуваме.
— Тръгвате ли си?
— Да — каза Джон.
— Мисля, че направихме всичко, което можахме тук — каза Ралф. — Не виждам смисъл да се мотаем наоколо.
Ето защо бяха успели да се почувстват удобно.
— Ралф! — натърти Марджъри и го дръпна за ръката. Двамата се изправиха. — Добре, момчета — каза Ралф. После отново ме погледна. — Сигурно е загуба на време, предполагам, така или иначе. Мисля, че за цялото време съм уволнил едно-единствено лице, при това не за дълго. По принцип Боб Бандолайър се занимаваше с тези неща?