— Илайза Морган — казах.
— Страхотно! Ние всички знаем колко добре си свърши тя… — той замахна с ръка във въздуха. — Не, вземам си го назад, вземам си го назад. Благодаря ти. Наистина ти благодаря, Тим.
— Наистина не очаквам да се държиш сякаш най-лошото нещо на света, което ти се е случило, е глоба за неправилно паркиране — казах.
— Проблемът е, че съм ядосан. През повечето време едвам го осъзнавам. Разбирам го чак когато се обърна назад и си дам сметка, че през целия ден съм затръшвал врати.
— На кого си ядосан?
Той поклати глава и отново отпи.
— Всъщност, струва ми се, че лицето, на което съм ядосан, е Ейприл. Как бих могъл да съм ядосан на Ейприл?
— Не е трябвало да умира.
— Май си ходил на училище по психоанализа по времето, когато си ставал професор по английски в Колумбийския университет — той се облегна назад и се вторачи в тавана. — Което не значи, че не смятам, че си прав. Просто не искам да го приема. Както и да е, благодаря ти, че не ми връзваш кусур, задето се държа като задник — той потъна още по-дълбоко в креслото си и вдигна крака върху масичката. — А сега ще ми кажеш ли какво ти се случи днес?
Преведох го през целия ден: Алън, Белнапови, Гленрой Брейкстоун, пътуването до Елм Хил, бесния старец на „Фон дю лак драйв“.
— Май нещо съм пропуснал. Какво те накара да ходиш в къщата на тоя човек?
Без да споменавам Том Пасмор, казах му за „Елви холдингс“ и Уилям Рицман.
— Единственият Рицман в указателя беше Оскар на „Фон дю лак драйв“. Така че спрях да го видя и щом му казах, че търся Уилям Рицман, той ме нарече безчестен копелдак и се опита да ме напердаши.
— Опита се да те удари ли?
— Мисля, че му беше писнало от хора, които идват да му говорят за Уилям Рицман.
— Уилям няма ли го в указателя?
— Има го в Експрес-поща, на Четвърта южна. Както и другите двама от „Елви“.
— Които може да са, или не са реални.
— Точно така — казах. — Но има и още една причина, поради която исках да намеря Уилям Рицман.
Джон Рансъм седеше отпуснат на креслото си с крака на масичката и с питието, подпряно в скута му. Наблюдаваше ме очаквателно, все още се чудеше дали всичко това ще се окаже интересно.
Казах му, че съм видял синия лексъс до „Грийн уоман“. Още преди да съм свършил, той свали крака от масичката и се изпъна.
— Същата кола ли?
— Изгубих я от поглед, преди да съм сигурен. Но докато търсех „Елви холдингс“, реших, че бих могъл да погледна кой е собственикът на „Грийн уоман“.
— Не ми казвай, че е тоя Рицман.
— „Елви холдингс“ купува бара през 1980 година.
— Значи е Рицман! — той остави чашата си на масичката, погледна в мене, после пак в чашата, после я взе и я закрепи на дланта си, сякаш я претегля. — Мислиш ли, че Ейприл е била убита поради проклетото си историческо изследване?
— Не ти ли е говорила за него?
Той поклати глава.
— Истината е, че беше толкова заета, че нямахме много време да си приказваме. Не че това беше проблем — той вдигна поглед към мене. — Честно казано, може би си беше проблем.
— Алън каза, че било свързано с някакво престъпление.
— Така ли каза? — Джон видимо се опитваше да си спомни разговора, който бяхме провели в колата. — Да, може би е говорила с него повече за това.
— Повече с него, отколкото с тебе?
— Ами аз не си падах много по тия проекти на Ейприл — той се поколеба, чудеше се колко да разкаже. Изправи се и започна да напъхва ризата си в панталона. След това намести колана си. Това суетене не можа да скрие, че се чувства неловко. Джон се наведе и грабна чашата от масата. — Тия проекти ми действаха на нервите. Не разбирах защо трябва да отнема от времето на брака ни, за да се занимава с тия дребни шашкавини, за които нямаше да й платят.
— Знаеш ли от кога се е интересувала от Синята Роза?
Той се намръщи към празната чаша.
— Не.
— Или какво е успяла да направи?
— Нямам представа. Предполагам, че Мънроу и Уийлър са отмъкнали папката й или каквото там е било тази сутрин — той отпусна ръце и въздъхна. — Стой тук. Ще ида да си сипя още едно.
След като направи две крачки към кухнята, Джон спря и се извъртя да каже още нещо.
— Не че не сме се разбирали или нещо подобно — просто исках тя да прекарва повече време вкъщи. Не сме имали скандали — той извърна цялото си тяло и ме погледна в упор. — Карахме се обаче. Само че не исках да говоря за това пред ченгетата. Или родителите си. Не е нужно да знаят, че не винаги бяхме щастливи един с друг.