— Разбирам — казах.
Джон направи крачка напред, размахвайки чашата.
— Знаеш ли какво означава да се събере колекция от картини като тази? Когато бизнесът на Ейприл замреше за малко, тя скокваше на самолета и отиваше в Париж за два дни на лов за някоя картина, която иска. Така я бяха възпитали — нямаше никакви ограничения за малката Ейприл Брукнър, не, господине, Ейприл Брукнър можеше да прави всичко, каквото й скимне.
— Но й се сърдиш, задето те е напускала — казах.
— Ти не разбираш — той се завъртя и отиде в кухнята. Чух тракане и плискане, вратата на замразителя се щракна. Джон се върна и застана на същото място на килима с протегната към мене чаша в прегънатата си ръка. Прозрачната течност се стичаше по стените й. — С Ейприл понякога не беше лесно да се живее. Имаше нещо неуравновесено у нея.
Джон видя петната по килима, избърса дъното на чашата с ръка и отпи, за да спре прилива.
— Аз бях най-доброто нещо, което се случи в живота на Ейприл и някъде в тая своя глава Алън знае това. След като тя се омъжи за мене, той се успокои — направих му истинска услуга. Знаех, че ще мога да я предпазя да не нагази в дълбокото.
— Тя е била надарена жена — казах. — Какво си искал да прави, да прекарва деня в печене на сладки?
Той отново отпи от питието си и се върна на креслото.
— Каква й е била дарбата? Ейприл я биваше да прави пари. Това някаква велика цел ли е?
— Мислех, че не са я интересували толкова парите. Нали била единствената капиталистка-постмодернистка?
— Не се залъгвай — каза той. — Хванала се беше на въдицата.
Той вдигна с върха на пръстите чашата пред лицето си и се вторачи в нея. Челото му се разсече от дълбока вертикална бръчка между веждите.
Джон въздъхна тежко и се наведе напред да докосне челото си със студената чаша.
— Сигурен съм, че ти е била благодарна за стабилността, която си й дал — казах. — Помисли си колко дълго сте били женени.
Устата му се стегна, той стисна очи и се приведе съвсем, все още с чашата на челото.
— За боклука съм — той се изсмя невесело. — Как въобще съм се оправял във Виетнам? Трябва да съм бил много по-силен. Всъщност, не бях по-силен, просто бях много по-луд.
— Така бяхме всичките.
— Да, но аз бягах по отделна писта. След като надживях желанието си да сложа край на комунизма, пожелах нещо, което сам едвам разбирах.
— Какво?
— Мисля, че исках да прозра света — каза той.
3
Той въздъхна с цялото си същество, издавайки звук, подобен на дишащите финални ноти на Гленрой Брейкстоун.
— Не исках да има никакви воали между мене и реалността, каквото и да означава това. Мислех си, че човек може някак си да изригне в откритостта — той отново освободи същата дълга, жалостива въздишка. — Разбираш ли ме? Мислех си, че може да се пресече границата.
— Мислил ли си някога, че си близо до нея?
Той скочи от креслото и загаси лампата, която беше най-близко до него.
— Да, понякога си мислех — той взе чашата си и загаси лампата от единия край на канапето. — Прекалено е светло, имаш ли нещо против?
— Не.
Джон заобиколи масата и загаси лампата откъм моя край на канапето. Сега единствената, която остана, беше високата месингова лампа близо до входа към антрето. Разтварящата се камбаноподобна форма на лампата оставяше жълт кръг върху тавана. Смътна сребърна светлина нахлуваше през прозорците от другата страна на стаята.
— По едно време трябваше много да пътувам, да навляза навътре в страната — бях с един друг мъж, Джед Чампиън, великолепен войник. Придвижвахме се пеша, главно нощем. Имахме джип, но го бяхме оставили далече назад и много встрани от пътеката, така че да е още там, когато се върнем.
Той крачеше, правейки сложни фигури, които го препращаха от прозореца към камината, после към креслото, после покрай стената с картините към открития под, близо до месинговата лампа и най-сетне обратно към прозореца, изрязвайки с тялото си една стрела в мрака.
— След два-три дни спряхме въобще да разговаряме. Знаехме какво правим и нямаше какво да го обсъждаме. Ако трябваше да се вземе решение, просто действахме заедно. Беше като шесто чувство — знаех съвсем точно какво ставаше в ума му и той знаеше какво става в моя.
Пробивахме си път през сравнително празен район, но виетконгците се бяха изявявали тук-там. Не трябваше да установяваме никакви контакти. Ако ги видехме, трябваше просто да ги оставим да си вървят кротко по пътя. На шестата нощ установих, че виждам по-добре, отколкото предишната нощ — всъщност, всичките ми сетива неимоверно се бяха изострили. Чувах всичко.