Наистина чувах как корените на дърветата растат под земята. Един виетконгски патрул ни доближи на десетина метра и ние седнахме на багажа си и ги гледахме как минават — бяхме ги чули, че идват от преди половин час, а нали помниш колко безшумни умееха да бъдат? Но аз можех да подуша потта им, да подуша смазката на пушките им. А те не можеха дори да ни видят.
На следващата нощ щях да съм в състояние да хващам птиците с голи ръце. Започнах да дочувам нещо ново и отначало си мислех, че е някакъв шум, който прави собственото ми тяло — толкова беше близко. След това, точно на зазоряване, осъзнах, че чувам гласовете на дърветата, на скалите, на земята.
През следващата нощ тялото ми правеше разни неща съвсем само. Аз бях просто там зад очите си, носех се. Не бих могъл да направя погрешна стъпка.
Рансъм спря да говори и се завъртя. Беше се върнал до прозореца и когато се обърна с лице към стаята, през чертите му и цялата предна част от тялото му падна завеса от мрак. Студената сребърна светлина падаше върху горната част на главата му.
— Разбираш ли това, което говоря? Има ли то някакъв смисъл за тебе?
— Да — казах.
— Добре. Може би следващата част няма да ти се види съвсем налудничава.
Той се вторачи в мене за един притесняващо дълъг промеждутък от време, без да казва нищо. Най-сетне се извърна и отиде към камината. Студената светлина от прозореца докосна гърба му.
— Може би въобще не бих искал вече да съм толкова жив. Смъртта е съвсем до тебе, когато си толкова жив.
Той се протегна към камината и в мрака на оная част от стаята видях как повдига ръка и погалва мрамора.
— Не, не го казвам точно. Да си толкова жив включва смъртта.
Той загърби камината и се върна в сребърната струя светлина. Изглеждаше безстрастен като банков ревизор.
— Непосредствено преди това бях загубил много хора. От едно племе. Имахме два тима клас „А“ в нашия лагер, единият под мое командване, другият под командването на Бълок. Бълок и неговите хора излязоха една нощ и никога вече не се върнаха. Изчакахме ги още дванайсет часа, след което изведох моите хора да ги търсим.
Той беше стъпил в мрака между прозорците.
— Отне ни три дни да ги намери. Бяха в горите недалече от едно малко селище, на трийсет метра встрани от пътеката, сред не много гъстата растителност. Бълок и неговите петима мъже бяха завързани към дърветата. Бяха разрязани — изкормени и оставени да им изтече кръвта. Още нещо.
Той мина покрай по-далечния прозорец, без да ме поглежда, и светлината отново посребри ризата и кожата му.
— Езиците им бяха отрязани — Джон тръгна към месинговата лампа и отново се завъртя, наполовина вътре, наполовина извън меката жълта светлина. — След като освободихме телата и направихме носилки да ги върнем в лагера, увих езиците им в парче плат и ги взех. Изсуших ги и ги обработих и след това ги носех навсякъде със себе си.
— Кой е убил Бълок и групата му?
Съзрях припламване на усмивка в мрака.
— Виетконгците понякога режеха езици — за да унизят трупа. Ярдците правеха същото — за да не можеш да говориш на оня свят.
Рансъм заобиколи лампата и се упъти отново към прозорците и към стената с картините.
— И така, осма нощ извън лагера. И това нещо ми казва: Рансъм.
Помислих си, че е може би спътникът ми, но като превъртях на неговите честоти, нали разбираш, когато се съсредоточих върху него, чух, че звуците, които той издава, не са по-големи от бръмбар. Без никакво съмнение не говореше той.
И пак го чувам. Рансъм.
Заобиколих едно дърво, широко около шест метра и на известно разстояние под една слонска папрат стои и гледа право в мене Бълок. Точно до него е първият му човек, водачът на групата му. Дрехите им са целите в кръв. Знаят, че ги виждам, и не се учудват. Нито пък аз.
Рансъм отново мина покрай прозорците и застана пред камината, в най-тъмната част на стаята. Едвам различавах едрата му фигура, която крачеше напред-назад пред камината.
— Бях на място, където животът и смъртта се преливат едно в друго. Усещах езиците като листа по кожата ми. Те ме оставиха да мина през тях. Те знаеха какво правя, знаеха къде отивам.
Изчаках продължението, но той се обърна с лице към камината в мълчание.
— Разказваш за отиването ти да доведеш Бачълър.
Можех да чуя как се усмихва.
— Точно така. Той знаеше, че идвам и беше взел голяма преднина — той удряше леко по камината, като насмешливо себебичуване. — Това как се чувствах… Той се чувстваше така през цялото време. Той живееше в селенията на боговете.
Все още чаках края на историята.
— Преживявал ли си някога подобно нещо? В състояние ли си да го оцениш?