— Да, Сънчана. Докато бях на верандата, обърнах се и видях, че някой стои сред дърветата от другата страна на улицата и ме гледа. Изчезна веднага, щом го забелязах. Не звучи като кой знае какво, но някой ме е следил.
Казах му за случката предишната нощ.
— Той изчезна много бързо. А и Джон каза, че може да е бил някой воайор.
Фонтейн ме попита защо въобще съм искал да говоря със Санчана.
— Те са били наематели на горния етаж на един мъж на име Боб Бандолайър. Исках да ги питам нещо за Бандолайър.
— Предполагам, сте имал причина за това?
— Бандолайър е бил управител на „Сейнт Олуин“ през 1950 година — би могъл да си спомни нещо полезно.
— Е, доколкото знам в експлозията не е имало нищо съмнително — той изчака една секунда. — Господин Андърхил, често ли си въобразявате, че сте в центъра на опасен заговор?
— Защо, вие не си ли въобразявате?
Над главата ми Рансъмови се джавкаха, докато Рансъм влачеше куфар с колелца по пода.
— Нещо друго?
Усетих неразумно желание да му кажа името на Уилям Рицман.
— Май няма.
— Варелите с пропан не са най-безопасното нещо на света — каза той. — Оставете Сънчана на мира отсега нататък и аз ще ви се обадя, ако открия нещо, което трябва да знаете.
В ярко розов анцуг, Ралф слезе с по-малкия куфар, занесе го до вратата и го остави до куфара с колелца. Той се приближи към кухнята и застана на вратата.
— С Джон ли говориш?
— Върна ли се Джон? — попита Марджъри. Тя слезе обута с розови „Рийбок“ и с анцуг, който беше в тон с тоя на мъжа й. Може би за това се бяха скарали. Имаха вид на великденски зайчета.
— Не — каза Ралф. — Не, не, не.
— Както сигурно разбирате, тук е малка лудница — казваше Фонтейн. — Желая ви приятно прекарване в нашия красив град. Присъединете се към протестното шествие.
Той затвори.
Марджъри блъсна Ралф и ме погледна начумерено, през слънчевите си очила. Тя сложи ръце на розовия си, камбановиден ханш.
— Не е Джон, нали? — попита тя, повишавайки глас. — Ако е, би ли могъл да го подсетиш, че трябва да ходим на летището.
— Казах ти — каза Ралф. — Не говори с Джон.
— Ти ми каза, че Джон не се е върнал — каза Мрджъри още по-силно. — Това е, което ти ми каза.
Тя изхвърча от кухнята толкова бързо, че почти остави след себе си диря от пара.
Ралф си наля чаша вода, повдигна чашата и ме погледна със смесица от напрегнатост и неувереност.
— Малко е напрегната. Отиването до летището, качването на самолета, нали разбираш.
— Не съм аз! — извика Марджъри от всекидневната. — Ако синът ми не се върне до десет минути, отиваме с такси до летището.
— Аз ще ви закарам — казах. И двамата започнаха да отказват, преди да съм довършил думите си.
Ралф хвърли поглед към всекидневната, после седна на срещуположния край на кухнята.
— Това е цялата тая шофьорска история — Джон не е човек, на който му прилича да му вземат книжката. Попитах го какви проблеми е имал, та три пъти да са го хващали да кара пиян. Полезно е човек да си каже тия неща, да ги сподели с някого.
— Прибра се — съобщи Марджъри с гръмотевичен сценичен шепот. Двамата с Ралф чухме отварянето на предната врата.
— Надявам се, че ще преодолее всичко това — каза Ралф.
Разнесе се гласът на Джон, изпълнен с гръмка престорена бодрост:
— Всичко наред ли е? Готови ли сме?
Ралф избърса ръка о устата си и извика в отговор:
— Как беше разходката?
— Голяма жега — каза Джон. Той влезе в кухнята и Марджъри изприпка след него, засмяна с всичките си зъби. Джон беше по размъкнати избелели джинси и тъмнозелено, ленено спортно сако, закопчано на шкембето. Лицето му лъщеше от пот. Той ми хвърли поглед, извъртя устни, за да покаже раздразнението си и каза:
— Само тия две чанти ли са?
— Да, плюс ръчната чанта на майка ти — каза Ралф. — Готови сме, мисля, че трябва да потегляме.
— Има сума ти време — каза Джон. — Ако тръгнем след двайсет минути, пак ще имате един час преди да повикат вашия полет.
Той седна между Ралф и мене. Марджъри застана зад него и постави ръце на раменете му.
— Полезно е, че ходиш толкова пеша — каза тя. — Но, миличко, трябва да се поотпуснеш малко. Раменете ти са толкова стегнати! — тя застана зад него и започна да разтрива раменете му. — Защо не свалиш това сако? Целият си мокър.
Джон изсумтя и се оттръска от нея.
6
На летището Ралф настоя да не ги изпращаме до чакалнята.
— Прекалено голяма беля е паркирането — нека си кажем довиждане тук.
Марджъри килна глава за целувка край куфарите.
— Просто си почини, докато дойде време за преподаване — каза тя.
Ралф прегърна вдървения си, съпротивляващ се син и каза: