— Не мърдайте — каза Джон. Беше изпънал дясната си ръка и стискаше китката с лявата. От пищенето в ушите ми гласът му ми звучеше тънък и тенекиен. — Не казвайте на никого, че сме идвали — Джон отстъпи с пистолет, насочен в главата на Рицман. — Чувате ли ме? Никога не сте ни виждал.
Рицман вдигна ръце във въздуха.
Джон тръгна заднишком към вратата и аз излязох навън преди него. Горещината ме халоса като наковалня. Чух Джон да казва:
— Кажете на мъжа със синия лексъс, че е свършено с него.
Говореше наслуки. Имах желание да го хвана за колана и да го запокитя на улицата. Засега никой не се беше показал да види какъв е тоя шум. Две коли отминаха по широкото шосе. Главата ми звънтеше.
Джон излезе заднишком през вратата, все още държейки пистолета в положение за стрелба. Щом стъпи навън, той свали ръката си, обърна се към тротоара и се затича. Пробягахме през тротоара, Джон отвори задната врата и скочи вътре. Ругаейки, аз извадих ключовете от джоба си и подпалих понтиака. Рицман се появи на вратата в момента, в който потеглях. Джон изрева:
— Газ! Газ!
Сплесках крака си върху педала и ние се понесохме едвам-едвам по улицата.
— Газ!
— Това правя — изревах и колата, макар все още да се носеше бавно, набра скорост. Рицман тръгна предпазливо по сухата трева. Понтиакът се полюшна като лодка, после най-сетне започна да ускорява. Когато завих на първия ъгъл, колата се понесе и гумите й изсвистяха.
— Уху! — изкрещя Рансъм. Той се наведе през предната седалка, все още с пистолета в ръка. — Видя ли го? Видя ли го как се вкамени? — той започна да се смее. — Той тръгна към мене — аз просто вдигнах това бебче — и БАМ! Ей така!
— Идва ми да те убия — казах.
— Не се ядосвай, толкова беше забавно — задъхваше се Джон. — Видя ли огъня? Видя ли дима?
— Имаше ли намерение да стреляш? — направих още два завоя надясно и наляво в очакване да чуя сирените.
— Разбира се. И още как. Тоя дъртак се канеше да ми го вземе. Трябваше да го спра, нали така? Как иначе бих могъл да му покажа, че съм сериозен?
— Заслужаваш да ти пръсна черепа с това нещо.
— Знаеш ли какъв е бил тоя тип? Разкъсвал е хората на парчета с голи ръце. Гласът му звучеше обидено.
— Работил е в хартиена фабрика двайсет и пет години — казах. — При пенсионирането му са му подарили люлеещ се стол.
Чувах как Джон върти пистолета в ръце и му се радва.
Завих още веднъж и видях „Тютония“ на две преки от нас.
— Защо според тебе ни каза да се върнем на „Ливърмор авеню“, където ни е мястото?
— Без да се обиждаме, това не е най-шикозната част на града.
Не казах нищо повече, докато завих по „Илай Плейс“, след което проговорих, не защото му бях простил, а от изненада. Пред къщата на Джон спря полицейска кола.
— Видял е номера ти — казах.
— Да го шибам — каза Джон. Той се наведе и аз го чух да пъха пистолета под предната седалка. — Не спирай.
Твърде късно беше. Шофьорската врата на полицейската кола се отвори и от нея се появи дълъг син крак. Един колосален син ствол се показа след това, а после и още един гигантски крак. Беше като цирков номер — нямаше как тоя огромен мъж да е побрал в малката кола, но ето го че излезе от нея. Съни Беринджър се изпъна и зачака да паркираме пред него.
— Отричай всичко — каза Джон. — Нямаме друг избор.
Излязох нервно от колата. Не вярвах отричането да има ефект върху Съни. Той се възвиси над патрулната кола, наблюдавайки ни студено.
— Здравейте, Съни — казах аз и лицето му застина. Спомних си, че Съни имаше основателни причини да не ме харесва.
Той погледна от мене към Джон и обратно.
— Къде е? — попита той.
Джон не успя да се удържи и хвърли поглед назад към понтиака.
— В колата ли е?
— За всичко си има причина — каза Джон. — Не правете заключения, преди да чуете нашата версия на историята.
— Дайте ми го, моля. Сержант Хоуган го иска още днес.
Джон тръгна към понтиака и докато последното изречение на Съни отзвучаваше, стъпките му се забавиха. Стори ми се, че едвам не залитна.
— Ох, в колата ли казах, че е? — спря и се обърна.
— Какво иска сержант Хоуган да му върнеш? — попитах.
Съни погледна към Джон, после към мене. Той още повече се изпъна. Гръдният му кош беше широк колкото две дръжки на брадви.
— Някакво старо досие. Бихте ли ми го дали, каквото и да е?
— Аха — каза Джон. — Ти май си го виждал последен, нали, Тим?
Съни се съсредоточи върху мене.
— Изчакайте ме тук — казах и тръгнах по пътеката с Джон по петите ми. Изчаках пред вратата, докато Джон търсеше ключа си. Съни кръстоса ръце и съумя да се облегне на патрулната кола, без да я прегъне на две.