Щом влязохме, Джон се изкикоти. Беше по-щастлив, отколкото го бях виждал през целия си Милхейвънски престой.
— След тая реч за отричане на всичко, ти беше на път да му дадеш пистолета.
— Имай ми вяра — каза той. — Щях да измисля нещо.
Тръгнахме по стълбите.
— Жалко, че Хоуган не изчака още два часа преди да изпрати тоя Малчо тука. Исках да хвърля един поглед на досието.
— Ще можеш — казах. — Аз го преснех.
Джон ме последва на третия етаж и застана на вратата на кабинета си, докато аз се протегнах под канапето и извадих куфарчето. Избърсах с ръка част от праха и отворих куфарчето, за да извадя дебелия сноп на копието. Подадох го на Джон.
Той ми намигна.
— Докато чета, защо не идеш да погледнеш Алън?
Когато затворих вратата, Съни стоеше все така облегнат на колата с кръстосани ръце. Неподвижността му мощно внушаваше посланието, че не заслужавам никакво допълнително усилие. Когато му подадох куфарчето, той се разгъна и го грабна в един миг.
— Благодарете на Пол Фонтейн от мое име, моля ви.
Вместо отговор, Съни влезе в колата и остави куфарчето на мястото до него. Той пъхна ключа за запалване.
— В крайна сметка — казах, — вие направихте услуга на всички, като ми казахте онези неща тогава.
Той ме наблюдаваше, като че ли от дистанцията на няколко километра. Дори не си правеше труда да ме погледне на фокус.
— Дължа ви една услуга — казах. — Ще се отплатя, както мога.
Изразът в очите му се смени за някаква стотна от секундата. После той завъртя ключа, подюри патрулната кола на обратен завой и запраши към „Бърлин авеню“.
9
Говорейки тихичко, Илайза Морган ме отведе във всекидневната.
— Току-що го настаних с обяда му пред телевизора. На четвърти канал има дискусия между журналисти, после ще има на живо предаване от шествието по „Илиной авеню“.
— А, ето къде са изчезнали всички репортери — казах.
— Бихте ли искали да хапнете? Супа от гъби и сандвич със салата от пиле? Ох, ето го пак.
Гласът на Алън избумтя през коридора:
— Какво по дяволите става?
— Умирам от глад — казах на Илайза. — С удоволствие бих похапнал.
Последвах я в дневната. Алън седеше на коженото канапе и едвам не разсипа дървения поднос на скута си, когато се обърна да ме види. В средата на стаята стоеше малък цветен телевизор на поставка с колелца.
— А, Тим. Хубаво — каза Алън. — Не трябва да пропускаш това.
Седнах внимателно, за да не обърна подноса му. До купичката със супа и малка чиния с останките от сандвич беше оставена ваза с розова пъпка. Върху снежнобялата риза и тъмночервената вратовръзка на Алън имаше ленена салфетка. Той се наведе към мене.
— Виждаш ли тази жена? Това е Илайза. Не можеш да я имаш. Моя е.
— Радвам се, че ти харесва.
— Разкошна жена.
Кимнах. Алън се облегна назад и започна да яде супата си.
Джефри Боу, Изобел Арчър, Джо Радлър и трима новинари, които не познавах, седяха около кръгла маса под добронамерения, малко нещо неуверен поглед на Джимбо.
— … необикновено голям брой брутални убийства за толкова малък град — мрънкаше Изобел — и аз се чудя на Ардън Вес, който се перчи пред телевизионните камери по време на погребения на лица, чийто случай е все още нерешен въпреки…
— Въпреки какво, кажете си го, де — изрева Джо Радлър, чието червено лице изригваше от яката му без обичайния буфер на врата.
— … въпреки абсурдната готовност на някои мои колеги да вярват на всичко, което им се каже — плавно завърши Изобел.
Илайза ми подаде поднос, подобен на Алъновия, но без роза. От супата се разнесе апетитния мирис на пресни гъби.
— Има още, ако желаете — тя мина пред мене, за да седне на стол близо до Алън. Джимбо се опитваше да овладее дискусията. Джо Радлър ревеше:
— Ако не ви харесва тук, госпожице Арчър, защо не опитате в Русия, да видите докъде ще стигнете!
— Предполагам, че ще ви е интересно да си представим, Изобел — каза Джефри Боу, но не можа да продължи.
— О, ние всички бихме си го представили, стига да можехме! — изрева Радлър.
— Госпожице Арчър — отчаяно се намеси Джимбо, — в светлината на гражданските вълнения в нашия град през последните дни, не смятате ли, че е израз на безотговорност да се критикува…
— Именно! — измуча Радлър.
— Дали критиката е израз на безотговорност? — попита Изобел.
— Бих се застрелял на часа, ако вярвах, че с това ще предпазя един добър полицай!
— Каква интересна идея — каза Изобел мило. — Но да си дойдем на думата и като оставим засега двете убийства на Синята роза, нека поговорим за убийството на Франк Уолдо, местен бизнесмен с интересна репутация…