Господин Сънчана се отдалечи, клатейки глава, още преди да съм преполовил тази малка реч, но жена му остана с мене до края.
— От къде знаете, че сме живели там?
— Разговарях с Франк и Хана Белнап.
— Тереза — каза мъжът. Той стоеше пред разрушената веранда и обгорената предна врата. Посочи развалините.
— Намерих бележката ви, когато се върнахме вкъщи, но беше след десет часа и си помислих, че е твърде късно да звъним.
— Ще ви бъда благодарен и за най-нищожната помощ — казах. — Разбирам, че ви се натрапвам.
Джон се беше облегнал на предницата на понтиака, вторачен в разрухата.
— Имаме толкова много работа — каза мъжът. — Това не е важно, да се говори за тази личност.
— Вчера някой ме проследи до тук от Милхейвън — обърнах се аз към нея. — Зърнах го за миг. Когато прочетох за къщата ви в тазсутрешния вестник, зачудих се дали експлозията е била наистина случайност.
— Какво имате предвид — господин Сънчана се върна настръхнал към жена си и мене. Косата му имаше вид на четка и в бялото на очите му се забелязваха червени нишки. — Защото вие сте идвал тук, някой ни е сторил това ужасно нещо? Това е смешно. Кой би направил това?
Жена му остана безмълвна за известно време. После се обърна към мъжа си:
— Нали каза, че имаш нужда от почивка?
— Сър — каза Дейвид, — не сме виждали и не сме разговаряли с господин Бандолайър от десетилетия.
Той прокара пръсти през косата си, от което тя щръкна още повече.
Жена му отново се обърна към мене.
— Защо ви интересува толкова?
— Помните ли убийствата на Синята Роза? — попитах. Ирисите в черните й очи се присвиха. — Търсех информация, която да има нещо общо с тези убийства, и неговото име изниква във връзка с хотела „Сейнт Олуин“.
— А вие какъв сте? Полицай? Частен детектив?
— Писател съм — казах. — Но това е въпрос, който ме интересува лично. Както и моя приятел — представих Джон, който се приближи да кимне на Сънчана. Те почти не го погледнаха.
— Защо ви интересува лично?
На можех да разбера какво става. Тереза и Дейвид Сънчана бяха застанали пред мене, Дейвид с някаква отегчена нервност, която предполагаше предварително знание за всичко, което смятах да му кажа. Жена му изглеждаше като настръхнало куче-птичар.
Може Дейвид Сънчана и да знаеше какво ще кажа аз, но аз не знаех.
— Преди много време написах роман за убийствата на Синята Роза — казах. Дейвид погледна към къщата, а Тереза се намръщи. — Там последвах основните факти, както се смяташе, на случая и изкарах детектива убиец. Но не знам дали някога съм вярвал в това. Преди около седмица господин Рансъм ми се обади, след като някой беше почти убил жена му и беше написал Синя Роза до тялото й.
— Ах — каза Тереза. — Толкова съжалявам, господин Рансъм. Четох във вестниците. Но не беше ли я убило това момче, Драгонет? — тя хвърли поглед към съпруга си и лицето му се стегна.
Обясних им за случая с Драгонет.
— Не можем да ви помогнем — каза Дейвид. Тереза се обърна към него намръщено и отново ме погледна. Все още не ми беше ясно какво става, но знаех, че трябва да продължа да говоря.
— Имам си своя причина да се опитвам да намеря стария убиец Синята Роза — казах. — Мисля, че това е убиецът на сестра ми. Тя беше убита пет дни преди първата жертва, която му се приписва, и то на същото място.
Джон отвори уста и веднага пак я затвори.
— Имаше случай с малко момиченце — каза Тереза. — Помниш ли, Дейвид?
Той кимна.
— Ейприл Андърхил — казах. — Беше деветгодишна. Искам да знам кой я е убил.
— Дейвид, момиченцето е била негова сестра.
Той промърмори нещо, което прозвуча като немски, завъртян наобратно.
— Има ли някъде в Елм Хил място, където мога да ви почерпя по едно кафе?
— Има едно кафене в кварталния център — каза тя. — А, Дейвид?
Той хвърли поглед към часовника си, после отпусна ръка и внимателно, почти със страх разгледа лицето ми.
— Трябва да се върнем след един час, за да се срещнем с хората от компанията — каза той. Жена му докосна ръката му и той й кимна почти незабележимо.
— Ще оставя моята кола в гаража — каза Дейвид. — Тереза, би ли прибрала здравата лампа?
Направих движение към лампата зад волвото, но той каза:
— Тереза ще го направи.
Той влезе в колата. Тереза ми се усмихна и отиде да вземе лампата. Мъчително бавно, той вкара комбито в дървения гараж. Тя го последва вътре, остави лампата в един ъгъл и застана до колата. Двамата проведоха разговор шепнешком, преди той да излезе от колата. Докато идваха към мене, очите на Тереза не слизаха от лицето ми.