Тя отново ме погледна.
— Сестра ви е била убита близо до хотел „Сейнт Олиун“.
Макар че през целия си разказ тя ме бе водила към това да направя тази връзка, все още не бях сигурен, че я разбирам. Бях заинтригуван от Боб Бандолайър, но главно като източник на информация и само на второ място заради самия него, ето защо следващият ми въпрос беше изпълнен със съмнения.
— Искате да кажете, че смятате, че той е убил сестра ми?
— Отначало не смятахме така, — каза тя. — Въобще не си мислехме такива работи. Но след това, около седмица по-късно, може би по-малко от седмица — тя погледна към мъжа си, който сви рамене.
— Пет дни — казах. Гласът ми не ми се подчиняваше. Двамата погледнаха към мене и аз се прокашлях. — След пет дни.
— След пет дни, след полунощ звукът на отварянето и затварянето на вратата на къщата ни събуди. След около половин час ни събуди същия звук. И като прочетохме във вестниците на другия ден — когато прочетохме за жената, която беше убита на същото място като сестра ви, започнахме да се чудим.
— Започнахте да се чудите — казах. — А след още пет дни?
— Чувахме същото нещо — отварянето и затварянето на предната врата. След като Дейвид отиде на работа, излязох да купя вестник. И ето отново. Друг човек, музикант, беше убит в самия хотел. Изтичах вкъщи, заключих се в нашия апартамент и позвъних на Дейвид в службата му.
— Да — каза Дейвид. — Но аз казах на Тереза, че не е възможно да се арестува за убийство човек, само защото излиза от къщата си нощем — той изглеждаше по-угнетен от това, което беше казал преди четиридесет години, отколкото от онова, което се беше случило с къщата му през последното денонощие.
— И след още пет дни?
— Същото — каза Дейвид. — Съвсем същото. Още един човек е убит.
— И вие пак не отидохте в полицията?
— Може би щяхме да отидем, макар че бяхме толкова уплашени — каза Тереза. — Но при следващото нападение Бандолайър си беше вкъщи.
— А при случая след това нападение?
— Чухме го да излиза, както преди — каза Дейвид. — Тереза ми каза, ами ако някой друг се е опитал да убие младия лекар? А аз казах, ами ако все същият се е опитал да убие и доктора, Тереза? През почивните дни започнахме да си търсим друго жилище. И двамата вече не можехме да спим в тая къща.
— Някой друг се е опитал да убие доктор Ланг — каза аз. Чувствата ми се опитваха да застигнат ума ми. Мислех си, че има стотици въпроси, които бих искал да задам на тези хора. — А какво си помислихте, след като следователят беше намерен мъртъв?
— Какво си помислих? Нищо не съм мислил. Почувствах облекчение — каза Дейвид.
— Да, огромно облекчение. Защото изведнъж всички знаеха, че това е той. Но по-късно…
Тя хвърли поглед към мъжа си, който кимна тъжно.
— Усъмнихте ли се?
— Да — каза тя. — Все още си мислех, че може би някой друг се е опитал да убие доктора. А и единственото лице, което бедният полицай е имал причини толкова да мрази, беше този ужасен мъж, касапинът от „Мъфин стрийт“. И това, което си помислихме, това, което двамата с Дейвид си помислихме…
— Да? — казах.
— … беше, че господин Бандолайър е убивал хора, защото го бяха уволнили от хотела. Той можеше да направи такова нещо, способен беше на това. Хората не значеха нищо за него. И освен това, разбира се, розите.
— Какви рози? — възкликнахме двамата с Джон почти едновременно.
Тя ме погледна изненадано.
— Нали казахте, че сте ходил до къщата?
Кимнах.
— Не видяхте ли розите пред къщата?
— Не — усетих, че сърцето ми започва да блъска.
— Господин Бандолайър обожаваше розите. Във всеки свободен момент беше в предния двор и се грижеше за тях. Човек би помислил, че са му като деца.
8
Тук времето трябваше да спре. Небето да почернее. Трябваше да блесне светкавица и да се раздаде гръм. Нищо подобно не стана. Аз не припаднах, не скочих на крака, не преобърнах масата. Информацията, която бях търсил, съзнателно или несъзнателно, през целия си живот, току-що ми беше дарена от една белокоса жена по памучна блуза и сини джинси, която я бе знаела в продължение на четиридесет години, но единственото, което се случи, беше, че и двамата вдигнахме чашите си и отпихме още малко от димящото кафе.
Знаех името на човека, който бе отнел живота на сестра ми — беше ужасното човешко същество, което се казваше Боб Бандолайър, Злият Боб, битовият нацист — може би никога нямаше да мога да докажа, че Боб Бандолайър е убил сестра ми, или че той е бил мъжът, който се е наричал Синята Роза, но възможността да се докаже това изглеждаше съвършено незначителна в сравнение с удовлетворението от научаването на името му. Знаех името му. Усещах се като гонг, по който са ударили.