16
На автоматичен пилот се бях завърнал в старата си махала и завивах от Седма южна улица на улица „Мъфин“. Беше една от онези сънливи търговски ниши, които преди много време се бяха врязали в зоната за живеене, подобно на редицата магазини близо до ателието на Брайън Дориан, но дори с още по-малък успех — две магазинчета с насапунисани витрини стояха отстрани на магазин, пред който сандъци с преоценени обувки засмукваха слънчевата светлина.
От другата страна на обувния магазин беше мястото на двуетажната гредоредна къща на Хайнц Стенмиц. Широко Х от дъски блокираше входа към верандата, а по прозорците бяха заковани вертикални греди. От другата страна на къщата, където беше месарницата с нейния триъгълен знак, сега имаше празен парцел с обрасъл с оскъден пожълтял буренак. Бурените от виждаха към една приблизително квадратна яма в средата. Празнотата ми се видя справедлива. Никой не беше унизил мястото, като построи жилищен блок или видеомагазин. Както и къщата, то беше оставено да гние.
В края на този отрязък от улицата завих по Шеста южна улица. До празната къща на Боб Бандолайър Белнапови пиеха лимонадата на Хана и си говореха на верандата. Хана се усмихваше на една от шегите на Франк и никой от тях не забеляза преминаването ми. Спрях на „Ливърмор авеню“, завих надясно по „Уиндоу стрийт“, паркирах на една пряка разстояние от „Сейнт Олуин“ и преминах покрай „Синбадс Кавърн“ на път за хотела.
Същият старец, когото бях видял и предишния път, седеше и пушеше пура във фоайето; същата слаба крушка гореше зад зеления абажур до същото овехтяло канапе; но фоайето изглеждаше още по-мрачно и тъжно.
Под ленивото наблюдение на регистратора отидох до обществения телефон и набрах номера от листчето в портфейла си. Проведох кратък разговор с един дрезгав, познат глас. Джордж Дъбин, бащата на Брайън, ми каза, че Дамрош е разпитвал Боб Бандолайър — „Разбира се, че да. Бил беше добро ченге.“ После каза: „Бих искал синът ми да ходи с жени от собствената си възраст.“ Когато разговорът приключи, пресякох фоайето до вътрешния телефон и набрах номера на стаята на Гленрой Брейкстоун.
— Пак ли ти? Приятелят на Том.
— Точно така. Долу във фоайето съм. Мога ли да се кача за един кратък разговор?
Той въздъхна.
— Кажи ми името на тенор-саксофониста в оркестъра на Каб Калоуей.
— Айк Куебек — казах.
— Знаеш какво да вземеш преди да се качиш — той затвори.
Отидох до чиновника, който ме беше познал и вече се навеждаше зад тезгяха. Извади два пакета „Лъки страйк“ и почука с тях по дървото.
— Изненадан съм, че ви покани. Това е лош ден за стария Гленрой, лош ден.
— Ще си пазя гърба.
— По-добре си пазете главата, защото той там ще се цели — той вдигна дясната си ръка и се прицели в мене с показалеца си.
Когато почуках на вратата на Брейкстоун, силен джаз заглушаваше гласа му.
— Каква беше тая скорост, дохвърча ли? Дай ми една минута.
Под музиката чух звук на дърво, което се удря в дърво.
Гленрой отвори вратата и ме погледна начумерено с почервенели очи. Носеше тънка черна блуза, на която пишеше ДЖАЗ КУПОН САНТА ФЕ.
— Носиш ли ги? — той протегна ръка.
Оставих цигарите в ръката му и той се отдалечи от мене, натъпквайки по един пакет в двата си джоба, сякаш мислеше, че мога да се опитам да му ги открадна. Направи две крачки и спря, вдигайки царствено пръст във въздуха. Музиката ме заобикаляше, а също и лек дъх на марихуана.
— Знаеш ли какво е това?
Беше тенор саксофон, който водеше малък оркестър, така че отначало си помислих, че е пуснал свой собствен стар запис, някой, който не знам. Мелодията беше на „Намерих си ново момиче“. После започна солото на саксофона.
— Същия отговор. Айк Куебек. С Бък Клейтън и Кег Джонсън през 1945 година.
— Трябваше да измисля по-труден въпрос.
Той свали ръката си и прекоси яркия килим към същата масичка, на която бяхме седели преди това. До огледалото и дървената кутия имаше бял кръгъл пепелник, натъпкан със смачкани фасове, почти пълен пакет с „Лъки страйк“, черна запалка, бутилка с „Джони Уокър Блак“ и чаша за коктейли с един пръст уиски. Брейкстоун се стовари на един стол и ме погледна кисело. Седнах на другия стол без покана.
— Побърка ме — каза той. — Откакто беше тук, все за Джеймс мисля. Трябва да се стягам, да заминавам за Франция, но в шибаната ми глава няма друга мисъл освен това момче. Не му дадоха никакъв шанс. Трябваше сега да седим тук заедно и да си говорим за каквото ще свирим и за лайнарите, с които ще трябва да го свирим, но не можем и това не е справедливо.