Тя затвори, без да каже довиждане.
19
Том се беше облегнал назад на стола си и се взираше в тавана, с ръце сплетени на тила му, с изпънати напред и кръстосани в глезените крака. Имаше вид на отегчен работник на борсата, който чака нещо да се покаже на монитора му. Наведох се и си сипах вода от една кристална кана върху масата. Като си помислих още малко, видя ми се прекалено доволен от себе си, за да е отегчен.
— Какви необикновени имена на места си имат в Охайо — каза той. — Азюър. Танджънт. Синсинати. Съвсем като у Набоков. Парма. Чудесни имена.
— Влагаш ли в това някакъв смисъл, или просто се забавляваш?
Той затвори очи.
— Всичко в тоя момент е необикновено. Фий Бандолайър е необикновен. Тази жена, Джуди Ледъруд, е необикновена. Знаела е какъв точно е племенникът й. Не е искала да го признае, но го е знаела. Понеже е бил дете на сестра й, опитала се е да го предпази. Казала му е, че трябва да се държи като нормално дете. И това невероятно дете е успяло да го направи.
— Не правиш ли прекалено много предположения?
— Аз работя с предположения. Защо да не им се наслаждавам? Но знаеш ли какво е най-необикновеното?
— Имам чувството, че ще ми кажеш.
Той се усмихна, без да отваря очи.
— Този град. Нашият кмет и шефът на полицията се изправят на крака на погребението на Ейприл Рансъм и ни казват, че сме оазис на реда и закона, докато в същото време при вероятност едно на милион, ние имаме сред нас двама всеотдайни, абсолютно безмилостни серийни убийци, единият от дезорганизирания тип, който едва неотдавна беше заловен, а другият от организирания тип и все още на свобода — той отвори очи, протегна ръце напред и ги сключи в скута си. — Това е наистина необикновено.
— Мислиш, че Фий е убил Ейприл Рансъм и Грант Хофман?
— Мисля, че вероятно е убил много хора.
— Много бързаш — казах. — Не виждам на основата на какво можеш да претендираш, че знаеш това.
— Помниш ли как ми каза защо Уолтър Драгонет решил, че трябва да убие майка си?
— Тя намерила бележника му. Той правел списъци с подробности като например „червена коса“.
— А това се случва често с хората от този вид, нали така? Те искат да си спомнят какво са извършили.
— Точно така — казах.
На лицето му имаше очаквателна усмивка.
— Но не би искал да намерят списъчето ти, нали?
— Разбира се не.
— И ако си пазиш бележки и описания, ще трябва да ги държиш на безопасно място, нали така?
— Колкото е възможно по-безопасно.
Все още усмихвайки се, Том ме изчакваше да го настигна.
— Като например мазето на „Грийн уоман“, това ли имаш предвид?
Той се усмихна още по-широко.
— Видял си следи от два кашона. Представи си, че е написал разказ за всяко извършено убийство. Колко убийства ще са нужни, за да се запълнят два кашона? Петдесет? Сто?
Извадих листчето от джоба си.
— Можеш ли да влезеш в полицейските архиви на Алъртаун? Трябва да разберем дали тази жена, Джейн Райт, е била убита там. Дори имаме приблизителната дата: май седемдесет и седма.
— Мога да потърся името й във вестниците на Алъртаун — той се изправи, сключи ръце на гърба си и ги протегна назад. Това със сигурност беше сутрешната гимнастика на Том. — Ще отнеме около два часа. Искаш ли да изчакаш да видиш какво ще се получи?
Погледнах часовника си и видях, че е почти седем часа.
— Джон пак ще побеснее — щом изрекох това, устата ми се разпъна от огромна прозявка. — Извинявай — казах. — Изглежда съм уморен.
Той постави ръка на рамото ми.
— Връщай се при Джон и гледай да си починеш.
20
Пол Фонтейн излезе от един тъмносин седан, паркиран пред къщата на Рансъм в момента, в който се зададох по улицата, след като паркирах понтиака. Заковах се.
— Елате тук, Андърхил — изглеждаше почти нежен от ярост.
Фонтейн разкопча сакото на развлечения си костюм и се отдръпна от седана. Усмихнах му се, но днес той нямаше усмивки за мене. Щом стигнах на около две крачки от него, той скочи зад мене и ме халоса с ръце в долната част на гърба. Залитнах към колата и се подпрях на ръцете си.
— Стойте така — каза той. Той потупа гърба ми, гърдите ми, кръста ми и прокара ръце надолу по краката ми.
Казах му, че не нося пистолет.
— Не мърдайте и не говорете, освен ако не ви задам въпрос.
От другата страна на улицата на един от долните прозорци се появи дребно бяло лице. Беше възрастната жена, която беше предложила чай на репортерите на следващия ден след убийството на Ейприл Рансъм в „Шейди Маунт“. Предлагахме й интересен спектакъл.
— Стоя тук от половин час! — каза Фонтейн. — Къде, по дяволите, бяхте? Къде е Рансъм?