Фонтейн извади бели гумени ръкавици от джоба си, нахлузи ги и се наведе над трупа, за да пъхне ръката си под кървавия ревер. Платът му се отдели от ризата. Фонтейн извади тънкия черен портфейл, който бях видял преди. Отвори го. Малката значка все още беше закачена на една преграда от дясната му страна.
— Убитият се казва Уилям Рицман. Някои от нас го познават по-добре под друго име.
Той се изправи.
— Хоуган тук ли е вече?
Младият офицер извади плик за веществени доказателства и Фонтейн пусна портфейла в него.
Един от мъжете близо да мене каза, че Хоуган е на път.
Фонтейн ме забеляза зад преградата и се приближи намръщено към мене.
— Господин Андърхил, време е да си тръгвате.
— Това ли е Били Риц? — попитах. Върху детектива падаше толкова дъжд, колкото и върху мене, но той все още не изглеждаше наистина мокър.
Фонтейн примигна и се извърна.
— Това е мъжът, който следеше Джон. Оня, за когото ви казах в болницата.
Полицаите, които бяха застанали до мене, се отдръпнаха и сложиха ръцете си под мушамите.
Фонтейн се извъртя и ми хвърли мрачен поглед.
— Вървете си, преди да хванете пневмония.
Той се върна при тялото, но младият полицай вече опъваше найлона върху мокрото, празно лице на Рицман.
Двамата най-близко застанали полицаи ме погледнаха с лица, почти толкова празни, колкото и Рицмановото. Кимнах им и се отдалечих покрай бариерите пред входа на кръчмата. На две преки разстояние по Шеста южна улица към кръчмата се приближаваше друг тъмносин седан с проблясваща червена лампа като карнавална шапка. През лъчите на фаровете му струеше дъжд. Пресякох Шеста южна и погледнах отстрани на „Сейнт Олуин“. Пиринченият кръг на носа на телескоп бе насочен към „Айдъл ауа“ от ъгловия прозорец на най-горния етаж. Изчаках за отпушване на редицата от коли, които се движеха на север по едно-единствено платно, и се затичах към входа на „Сейнт Олуин“.
22
Нощният чиновник от регистрацията ме гледаше как оставям мокри следи по килима. Обувките ми джвакаха и по вътрешната страна на яката ми се стичаше вода.
— Видяхте ли суматохата навън? — той беше сух старец с дълбоки бразди покрай устата: черният костюм му е бил по мярка, когато е тежал с двайсет-двайсет и пет килограма повече. — Какво са намерили, някой труп ли?
— Умрял ми се видя — казах.
Той повдигна рамо и се отдръпна, разочарован от отношението ми.
Когато Гленрой Брейкстоун вдигна, казах:
— Тук е Тим Андърхил, долу във фоайето съм.
— Качвай се горе, за това си тук.
Без джазови допитвания тоя път.
Гленрой слушаше запис на Арт Тетъм и Бен Уебстър толкова тихичко, че беше само като възглавничка от звук. Той ми хвърли един поглед и отиде в банята да донесе хавлия. Единствената запалена лампа беше до фонотеката му. Прозорците към „Уидоу стрийт“ разкриваха равномерен дъжд, който падаше през разпиления блясък на уличните лампи.
Гленрой пристигна с вехта бяла кърпа.
— Изсуши се, а аз ще ти намеря суха риза.
Разкопчах ризата и я отлепих от себе си. Докато се избърсвах, Гленрой се върна да ми даде черна блуза с дълги ръкави, подобна на тази, която беше облякъл. На неговата пишеше ДЖАЗОВ ФЕСТИВАЛ ТАЛИН; когато разгърнах моята, видях, че пише „Брадлис“ над картинка с озъбени мъже, дрънкащи по дълга клавиатура.
— Никога не съм работил на това място — каза той. — Но един тамошен барман харесва музиката ми и ми я изпрати. Изглежда е смятал, че съм горе-долу твоя ръст.
Блузата беше разкошно мека и топла.
— Преместил си телескопа в спалнята си.
— Отидох в спалнята си, когато чух сирените. Хвърлих един поглед към другата страна на улицата и донесох телескопа си.
— Какво видя?
— Слагаха това покривало върху мъртвия.
— Видя ли кой е?
— Ще имам нужда от нов доставчик, ако това е, за което питаш. Имаш ли нещо против да отидем в спалнята. Искам да видя какво става.
Последвах Гленрой в подредената му квадратна спалня. Нито една от лампите не беше запалена и стъклата по снимките и афишите отразяваха силуетите ни. Застанах до него и погледнах от другата страна на „Ливърмор авеню“.
Едрите полицаи с мушамите все още стояха пред бариерите. Дълга редица коли пълзеше покрай тях. Найлонът беше сгънат до кръста на Били Риц и един масивен сивокос мъж с черна чанта беше клекнал пред тялото до Пол Фонтейн. Били имаше вид на разпорен дюшек. Сивокосият мъж каза нещо и Фонтейн дръпна найлона обратно върху бледото лице. Той стана и направи знак към линейката. Двама санитари скочиха и подкараха носилка към тялото. Сивокосият мъж вдигна чантата си и протегна ръка с черна пръчка, която разцъфна пред него в чадър.