— Какво мислиш му се е случило? — попитах.
Гленрой поклати глава.
— Знам как ще го нарекат — ще го нарекат убийство, свързано с наркотици.
Погледнах го недоверчиво и той ми кимна рязко.
— Такава е баснята. Ще намерят някакви лайна в джобовете му, защото той винаги има нещичко в джобовете си. И повече не им трябва. Няма да е нужно да се занимават въобще с другите истории, в които Били беше замесен.
— Видя ли думите на стената?
— Да, е, и какво?
— Били Риц е третата жертва на Синята Роза. Той е бил убит… — млъкнах, защото изведнъж прозрях къде е бил убит. — Тялото му е намерено точно където Монти Лиланд е бил убит през 1950 година.
— Никой не го е грижа за онези убийства на Синята Роза — каза Гленрой. Той се отдръпна и погледна през телескопа. — Никой няма да се загрижи и за Били Риц, както не ги е било еня за Монти Лиланд. Това Хоуган ли е, дето сега е там?
Опрях се на прозореца и погледнах надолу. Наистина беше Майкъл Хоуган, тъкмо завиваше и излизаше пред кръчмата: зарядът на личността му прекоси голямото разстояние помежду ни като електрическа искра.
Без да обръща внимание на дъжда, Хоуган започна да снове сред полицаите пред „Айдъл ауа“. Щом усетиха присъствието му, другите мъже се устремиха към него, както биха направили и за Ардън Вес. Поемайки ръководството мигновено, той отиде до тялото и каза на един полицай да отдръпне покривалото. Лицето на Риц беше бяло петно върху тротоара. Санитарите чакаха до носилката, скръстили ръце срещу студа. Хоуган се взря надолу към тялото за две секунди и с рязко, гневно движение на ръката заповяда покривалото да се сложи отново. Фонтейн се повлече към него, за да му каже нещо. Санитарите свалиха носилката и започнаха да наместват тялото върху нея.
Гленрой се отлепи от телескопа.
— Искаш ли да погледнеш?
Нагласих телескопа за моята височина и доближих окото си до пиринчения кръг. Беше като да гледаш през микроскоп. Стряскащо отблизо, Хоуган и Фонтейн стояха един срещу друг в кръга на зрението ми. Почти можех да разбера какво говорят по движението на устните им. Фонтейн изглеждаше угнетен, а Хоуган буквално фосфоресцираше от гняв. С блестящия по лицето му дъжд, той повече отвсякога имаше вид на романтичен герой от филм на четиридесетте години, и аз се чудех какво мислеше той за убийството на Били Риц. Хоуган се извърна, за да говори с полицая, който беше намерил тялото. Другите полицаи се отдръпнаха. Преместих телескопа върху Фонтейн, който гледаше как санитарите търкалят носилката надолу по тротоара.
— Тоя надпис е червен — каза Гленрой. Аз все още наблюдавах Фонтейн. Докато Гленрой говореше, инспекторът извъртя глава да погледне към думите на стената.
— Да — казах.
— Не беше ли червен предишният път? Зад хотела?
— Мисля, че да — казах.
Фонтейн може би също сравняваше надписите: той се обърна и се загледа неподвижно от другата страна на улицата, към прохода, където трима души бяха убити. От върха на носа му се стичаше дъжд.
— Странно беше, че спомена Монти Лиланд.
Изправих се от телескопа и Фонтейн се сви в малка мокра фигурка на тротоара, загледана в различна посока от тази на всичките останали мокри малки фигурки.
— Защо да е странно?
— Той беше в същия бизнес като Били. Знаеш ли нещо относно Монти Лиланд?
— Бил е един от информаторите на Бил Дамрош.
— Точно така. Не е бил кой знае какво друго, но това е бил.
— Били Риц информатор ли беше?
— Както ти казах — беше по средата. Посредник.
— Чий информатор беше?
— По-добре ще е да не знаем — Гленрой вирна телескопа нагоре. — Шоуто свърши.
Върнахме се в дневната. Гленрой включи лампа близо до масата си и седна.
— Как се озова тук в тоя дъжд?
— Пол Фонтейн ме закара да видя гроба на Боб Бандолайър и като се връщахме, го повикаха тук. Не беше в много добро настроение.
— Казал ти е един вид — добре де, може и да го е направил той, но е мъртъв. Така ли е? Та по-добре остави го на мира.
— Да — казах. — Мисля, че започвам да разбирам защо.
Гленрой се намести в стола си.
— Така че по-добре внимавай с кого говориш. Съобразявай се с реалността.
Плочата свърши и Гленрой скочи и я обърна. Сложи игличката върху втората страна. „Нощ и ден“ въздъхна в стаята. Гленрой застана до етажерките си, загледан към пода и заслушан в музиката.
— Няма друг като Бен. Няма.
Мислех си, че ще разреди напрежението във въздуха, като ми разкаже някой анекдот за Бен Уебстър, но той обхвана гърдите си с ръце и се залюля в ритъма на музиката за известно време.