Докато вървях към стълбите, чух плискане от спираща пред къщата кола и отидох до прозореца в предната част на коридора. Тъмнозелено такси беше спряло до бордюра. По улицата течеше порой и дъждът отскачаше бясно от покрива на таксито. През димящата вода прочетох думите МОНАРК ТАКСИ и местен телефонен номер върху предната врата. Джон Рансъм се беше облегнал на предната седалка и се препираше с шофьора. Изтичах обратно в стаята за гости и набрах номера върху вратата на таксито.
— Тук е Майлс Дароу, счетоводителят на господин Джон Рансъм. Научих, че моят клиент е използвал услугите на вашата компания през последните няколко часа. Той често губи разписките си, така че бих ви помолил да ми кажете къде шофьорът го е взел и каква е била средната цена от това място до „Илай плейс“. Няма защо данъчните власти да получат всичко това.
— Брей, какъв счетоводител — каза жената, с която разговарях. — Аз приех поръчката на господин Рансъм. Взеха го от къщата му и го закараха до сервиза „Дъсти роудс сънокоу“ на „Клермънт роуд“ в Пърдъм, след това обратно вкъщи. Трудно е да се каже средната цена, но трябва да е около 60–70 долара, освен в дни като тоя. А и чакането прибавя още, но за това не знам.
— Дъсти Роудс? — попитах.
Тя повтори името буква по буква.
— Не като бейзболиста — каза тя. — Симпатично име.
Изглеждаше доста точно. Пърдъм беше богат град на около четиридесет километра нагоре по брега. Там имаше известен колеж, а един прочут играч на поло, ако се интересуваше човек от такива неща, притежаваше там конюшня и училище по езда. В Пърдъм всяка пътна злополука се отнасяше до поне два мерцедеса. Благодарих й за помощта, затворих и се заслушах в преминаването на Джон през всекидневната. Излязох на стълбището. Телевизорът забърбори. Тежко тяло се тръшна на канапето.
Тръгнах надолу по стълбите, казвайки си, че Джон сигурно е скрил пистолета на Алън някъде в стаята си.
Без да каже нищо, той ми отправи продължителен, неодобрителен поглед от канапето. Ивици влага все още лепнеха по главата му и широки тъмни петна покриваха раменете на тъмнозеления ленен костюм. На телевизора едно прекрасно облечено, красиво чернокожо семейство седеше около маса в нещо, което имаше вид на къща за един милион долара. Джон отпи яко от чаша, пълна с прозрачна течност и много лед, като все така стоварваше върху ми цялото си неодобрение. Може би разочарование. После отново се загледа в чернокожото семейство. Дикторски глас ни каза, че те са безкрайно забавни.
— Аз не знаех, че ти си вкъщи — каза той, наблягайки на местоименията.
— Имах напрегнат ден — казах.
Той сви рамене, загледан в телевизора.
Минах зад канапето и се облегнах на камината. Бронзовата табелка с името на Ейприл върху нея все още лежеше върху сиво-розовия мрамор.
— Ще ти кажа какво съм правил, ако ти ми кажеш какво си правил.
Той ме изгледа с досада и театрално се извърна към телевизора.
— Всъщност, аз си мислех, че ще се прибера вкъщи преди тебе. Имах нещо малко да свърша, но то ми отне повече, отколкото очаквах.
Шумен, продължителен смях се раздаде от телевизора. Бащата на черното семейство обикаляше около масата в комичен танц.
— Трябваше да отида в кабинета си в „Аркхам“, за да огледам програмата за следващата години. Това, което ми отне толкова много време, беше, че трябваше да подготвя и библиографията за курса на Алън.
— Предполагам, че си извикал такси.
— Да, та трябваше да чакам двадесет минути, докато шофьорът намери мястото. Не трябва да им разрешават да карат такси, докато не познават добре града. И предградията също.
Шофьорът на „Монарк“ не е знаел как да намери „Клермънт роуд“. Може би дори не е знаел как да намери Пърдъм.
— А какво направи ти? — попита той.
— Намерих интересна информация. „Елви холдингс“ притежава къщата на Боб Бандолайър от 1979 година.
— Какво? — Джон най-сетне вдигна поглед към мене. — „Елви“ има връзка с Бандолайър?
— Връщах се тук, за да ти кажа, но Пол Фонтейн изскочи от кола без обозначения, прибра ме за оръжие и ми се разкрещя, задето някакъв полицай от Елм Хил му досаждал заради Боб Бандолайър.
Джон се усмихна, като разбра, че са ме претърсвали.
— Зае ли необходимата позиция?
— Нямах особен избор. Като спря да вика, той ме блъсна в колата и подкара като луд към магистралата, по магистралата и най-сетне излезе от магистралата при стадиона. Заведе ме при Боб Бандолайър.
Джон опъна ръката си по облегалката на канапето и се наведе към мене.
— Бандолайър е погребан в гробището „Пайн Нол“. Умрял е още през 1972 година. Знаеш ли колко са платили от „Елви“ за къщата? Хиляда долара. Сигурно той е оставил къщата на сина си, който я е продал на компанията, която е основал веднага щом се е върнал от Виетнам.