— Рицман — каза Джон. — Това е страхотно.
— Преди да успеем да стигнем до източната страна, точно когато започваше да вали, Фонтейн го повикаха и той ме закара до пресечката на Шеста южна и „Ливърмор“. И там проснат пред „Айдъл ауа“ под надписа Синя Роза, лежеше Уилям Рицман. Синът на Оскар Рицман.
Тоя път Джон се вцепени. Забрави дори питието си.
— Известен също като Били Риц. Бил е дребен продавач на наркотици около „Сейнт Олуин“. Освен това е бил свързан с някакъв офицер от милхейвънската полиция. Мисля, че този полицай е порасналият Фий Бандолайър. Мисля, че убива хора за удоволствие и че прави това от доста време.
— И може да покрива тези убийства, понеже е полицай?
— Точно така.
— Значи трябва да разберем кой е. Трябва да го хванем.
Започнах да казвам това, което имах да кажа.
— Джон, има гледна точка, която прави всичко казано до тук маловажно. От тая гледна точка Уилям Рицман, Боб Бандолайър и „Грийн уоман“ нямат никакво отношение към начина, по който е умряла жена ти.
— Тогава отпиши ме.
— Причината, поради която всички тези неща нямат значение, е в това, че ти си убил Ейприл.
Той започна да казва нещо, но се спря. Поклати глава и се опита да се усмихне. Току-що бях обявил, че земята е плоска и ако прекалено дълго вървиш в една посока, падаш от нея.
— Това е някакъв майтап, надявам се. Но трябва да ти кажа, че не е смешно.
— Но нека си представим, че следните неща са верни. Ти си знаел, че Барнет й е предложил голям нов пост в Сан Франциско. Алън също знаеше за това, макар че прекалено беше объркан, за да си го спомня ясно.
— Да, точно така — каза Джон. — Това все още се предполага, че е някаква шега.
— Ако на Ейприл й бяха предложили такава работа, ти би ли искал тя да приеме? Мисля, че ти би бил по-щастлив, ако тя въобще напуснеше работа. Успехът на Ейприл те смущава — ти би предпочел тя да остане такава, каквато е била при първата ви среща. Може би тя наистина е казвала, че ще напусне след една-две години.
— Аз ти казах това. Тя не беше като останалите хора на Барнет — всичко това за нея беше като на игра.
— Не е била като тях, защото е била много по-добра от тях. Междувременно, нека приемем, че ти виждаш как собствената ти работа изчезва. Алън издържа последната година, само защото ти го държиш за ръка.
— Това не е вярно — каза Джон. — Ти го видя на погребението.
— Това, което той направи този ден, беше изумителен израз на любов към дъщеря му и аз няма да го забравя. Но той знае, че не може да преподава повече. Всъщност, той ми каза, че е загрижен, задето ще те изостави.
— Има и други места за работа — каза Джон. — И защо смяташ, че всичко това има нещо общо с Ейприл?
— Ти си бил дясната ръка на Алън Брукнър, но колко си публикувал? Можеш ли да получиш професорско място в друга катедра?
Тялото му се вцепени.
— Ако мислиш, че ще те търпя да омаловажаваш кариерата ми, бъркаш.
Той постави питието си върху масата и извъртя цялото си тяло към мене.
— Изслушай ме за минута. Така ще разсъждава полицията. Ти се отнасяш с неприязън и пренебрежение към успеха на Ейприл, но се нуждаеш от нея. Ако Ейприл е могла да спечели осемстотин хиляди за баща си, колко ли е спечелила за себе си. Два милиона? Чудесна сума за пенсиониране.
Джон се насили да се изсмее.
— Значи съм я убил за парите.
— Ето ти следващата стъпка. Човекът, с когото се срещнах днес в центъра на града, е Брайън Дориан.
Джон се облегна назад на канапето. С лицето му се случваше нещо, което не беше просто изчервяване.
— Да допуснем, че Ейприл и Дориан са се срещали два пъти седмично. Имали са много общи интереси. Да допуснем, че са имали любовна връзка. Може би Дориан смята да замине в Калифорния с нея.
Лицето на Джон потъмня още повече и затвори уста.
— Сигурен съм, че тя е възнамерявала да вземе Алън със себе си. Навярно е имала една-две брошури, закътани в офиса й. Това значи, че сега те са в полицията.
Джон облиза устни.
— Онова претенциозно лайненце ли ти пусна тая муха? Каза ли ти, че е спал с Ейприл?
— Нямаше защо да ми казва. Той е влюбен в нея. Двамата са ходели на онова усамотено местенце във „Флори парк“. Какво според теб са правили там?
Джон отвори уста, задъхан, толкова шокиран, че не можеше да продума дума. Преди много години, помислих си аз, Ейприл е завела и него там. Лицето му омекна и загуби всякакъв израз.
— Близо ли си до края?
— Не си можел да го понесеш — казах. — Не си можел да я задържиш, но не си можел и да я загубиш. Така че си намислил план. Накарал си я да те закара някъде с колата. Накарал си я да паркира в усамотено място. Щом тя е започнала да говори, си я пребил така, че загубва съзнание. Може би си я намушкал, след като си я пребил. Може би си смятал, че си я убил. В колата сигурно е имало много кръв. След това си я закарал до „Сейнт Олуин“, внесъл си я през задната врата и нагоре по служебното стълбище до 218 стая. Там сега нямат обслужване по стаите, камериерките не работят нощем и почти всички, които живеят там, се седемдесетгодишни. По тези коридори след полунощ няма никой. Ти все още имаш оригиналните ключове. Знаел си, че стаята ще е празна. Сложил си я на леглото и си я промушил отново, след което си написал СИНЯ РОЗА на стената.