Последвах го в кухнята и той ми отправи усмирен поглед, докато отваряше замразителя. Сега, когато баща му си беше заминал, тристадоларовата бутилка беше обратно във водкотеката.
— Нямам намерение да побягна, Тим, няма защо да ме следваш като сянка.
— Какво направи, когато тя най-сетне се прибра?
Той си сипа около три пръста от хиацинтовата водка. Опита я, преди да ми отговори.
— Не би трябвало никога да слагам лед в това питие. Прекалено е изтънчено, за да се разрежда — такъв деликатен вкус. Искаш ли една глътка?
— Една глътка няма да ми помогне. С открити карти ли я посрещна?
Той отпи отново и кимна.
— Пред мене бяха квитанциите — седях там във всекидневната и тя се върна в около дванайсет без четвърт. Господи, едвам не умрях — той погледна към тавана и въздъхна почти беззвучно. — Беше толкова красива. Отначало не ме видя. А щом ме видя, се промени. Животът се изпари от нея. Все едно, че видя тъмничаря си. До тоя момент си бях мислил, че всичко би могло да има и друго обяснение. Дрехите биха могли да са за баща й — той харесваше този магазин. Но в мига, в който видях настроението й да се променя така, бях сигурен.
— Избухна ли?
Той поклати глава.
— Чувствах се сякаш някой току-що беше забил нож в гърба ми. „Кой е той“? — казах. — „Твойто паленце Брайън ли“? Тя каза, че не знаела за какво говоря. Аз й казах, че знам, че не си е била в офиса цялата вечер, и тя ми измисли някаква история как не била вдигала телефона, как била при копирните машини, в друг офис… така че аз казах, Ейприл, какви са тези сметки? И тя продължаваше да реди лъжи, а аз продължавах да казвам Дориан, Дориан, Дориан, докато най-сетне тя се хвърли на едно кресло и каза, е добре, виждах се с Брайън. Какво те засяга това? Господи, сякаш ме убиваше. Както и да е, тя постепенно се разприказва, каза, че съжалява, че трябвало да открия по този начин, че тя не обичала да бъде потайна и че била почти доволна, задето съм разбрал, така че ще можем да поговорим за приключване на брака ни.
— Спомена ли за работата в Сан Франциско.
— Не, остави това за колата. Искам да отида в другата стая, Тим, малко съм замаян.
Във всекидневната той забеляза бронзовата плочка на пода и се наведе да я вдигне. Показа ми я.
— С това ли ме драскаше по главата? — казах, че да, и той поклати глава над иронията на съдбата. — Проклетото нещо има вид на хладно оръжие — каза той и го хвърли върху камината.
— Чия беше идеята да излезете с колата?
Джон доби раздразнителен вид за миг, но нищо повече.
— Не съм свикнал да ме пекат на шиш. Това е все още болна тема.
Той отиде на канапето. Тапицерията въздъхна под тежестта му. Отпи и задържа за миг питието в устата си, докато оглеждаше стаята.
— Нищо не сме счупили? Не е ли изумително? Единственото, по което разбирам, че съм се бил, е лайняното чувство.
Седнах на креслото и зачаках.
— Така. Изкарах си всичко, което ми се беше насъбрало за тоя мошеник Дориан, и тогава започнах да й казвам това, което трябваше да кажа в началото — казах й, че я обичам и че не искам да се развеждам. Казах, че трябва да си дадем още един шанс. Казах й, че тя е най-важният човек в живота ми. По дяволите, казах й, че тя е моят живот.
От очите му рукнаха сълзи.
— И това беше вярно. Може да не съм бил кой знае какъв съпруг, но Ейприл беше целият ми живот.
Той вдигна кърпичката си на половината път до лицето си и едва тогава забеляза състоянието й. Огледа панталоните си за петна от кръв и хвърли кърпичката в един чист пепелник.
— Тим, дали случайно нямаш…
Извадих моята от джоба си и му я подхвърлих. Беше на два дни, но все още чиста до голяма степен. Джон я притисна до очите си, избърса бузите си и ми я хвърли обратно.
— Както и да е, тя каза, че не можела да стои на едно място повече, че имала нужда да излезе. Дори я попитах дали мога да дойда и аз. Ако искаш да говорим, по-добре е да дойдеш, нали? — каза тя. Така че излязохме с колата. Дори не помня къде сме минали. Повтаряхме отново и отново едни и същи неща — тя не искаше да слуша. Най-сетне се озовахме някъде на булевард „Бисмарк“, в западния край.
Джон изпуфтя.
— Тя спря на Четиридесет и шеста ли, Четиридесет и пета ли, не помня. На следващата пряка имаше бар. „Търф лаундж“, струва ми се.
Той ме погледна и устата му се сгърчи. Отмести поглед отново и диво огледа стаята.
— Тим, нали помниш как се оглеждах дали ни следи кола, след като изпратихме родителите ми. Мисля, че някой ни следеше през онази нощ. Не бях съвсем в ред, наистина, бях много изнервен. Но все пак улавям някои неща, не съм загубил стария радар. Понякога обаче имам това особено чувство, а никой не ме заплашва. Случва ли ти се и на тебе?