— Каква е книгата, която искате да напишете? — Хабъл застана зад бюрото и изохка лекичко. — Интересувате се от някои момчета, с които сте служили заедно?
— Не е точно това — казах аз и наговорих разни неща за това как бойният опит се е отразил в няколко представителни случая.
Той ме изгледа с подозрение.
— Това няма да бъде, надявам се, куп лъжи, които да показват нашите ветерани като банда престъпници.
— Разбира се, че не.
— Защото те не са. Хората продължават да дрънкат за следвоенното травматично незнамкакво, но всичко това е измишльотина на журналистите. Мога да ви разкажа за момчетата от самия Танджънт, които се върнаха от войната така чисти, както при влизането им в армията.
— Интересува ме една много специална група — каза аз, без да уточнявам, че това е група от един човек.
— Разбира се, ще се интересувате. Нека ви кажа за едно момче, Мич Карвър, син на един тукашен пожарникар. Оказа се много добър войник от въздушно-десантните сили — и той ми разказа история, чиято поука изглежда беше, че Мич се връща от Виетнам, оженва се за учителка, става пожарникар, също като татко си и се сдобива с двама чудесни синове.
След като синовете бяха показани като значка за заслуги, аз казах:
— Доколкото разбирам, имате списъци на доброволците от вашия район.
— И защо не? Винаги се постаравах да се срещна лично с момчетата, които се записваха като доброволци. Добри, добри момчета. Гордеех се с тях. Искате ли да видите имената им?
Той направи жест към редицата от томове.
— Вижте, записал съм името на всяко от тези момчета. Наричам това моята Проверка на Честта. Донесете ми две от тези книги, ще ви покажа.
Изправих се и отидох до етажерката.
— Може ли да видим списъка от 1961 година?
— Ако искате да видите нещо, донесете ми тома от 1968 година — това е цяла хроника сама по себе си, има милиони добри истории в нея.
— Аз работя върху 1961 — казах.
Жлъчното му лице се изкриви в усмивка. Един крив стар пръст бодна въздуха по посока мене.
— Бас държа, че това е годината, през която вие сте влезли в армията.
Бях получил повиквателна през 1967.
— Отгатнахте — казах.
— Мене не можете да ме излъжете. Шестдесет и първа е втория по ред том.
Издърпах тежката книга от лавицата и я донесох на бюрото му. Хабъл отвори корицата с церемониален замах. На първата страница с широки движения бе изписано в черно: ПРОВЕРКА НА ЧЕСТТА. Той заразлиства страниците, изпълнени с имена, докато стигна до 1961 година, след което започна да движи пръста си по реда на набора със същите широки движения на писалката на Хабъл.
— Бенджъмин Грейди — каза Хабъл. — Ето човек за вашата книга. Едро, хубаво момче. Взехме го веднага след средното училище. Писах му на два-три пъти, но писмата никога не стигаха. Пишех до много от моите момчета.
— Знаехте ли къде е изпратен?
Той ми хвърли поглед.
— Специално се интересувах. Грейди се завърна през шестдесет и втора, но не остана за дълго. Отиде в колеж в Ню Джърси и там се ожени за еврейско момиче, така ми каза баща му. Виждате ли? — той прокара пръста си по реда до мястото, където беше записал Н. ДЖ.
Пръстът му отново се плъзна по колоната.
— Ето ви още едно момче. Тод Лемън. Работеше в сервиза на Бъд тук в града, най-сладкото момченце, което можете да си представите. С дух. Още си го спомням на лекарския преглед — когато докторът го попита за наркотици, той каза „Моето тяло е моят храм, сър“ и всички други момчета в редицата се разсмяха — от възхищение.
— Вие присъствахте на лекарските прегледи, така ли?
— Тъкмо там се срещах с момчетата, които постъпваха — каза той, като че ли това трябваше да се разбира от само себе си. — Винаги, когато имаше преглед, оставях работата си на чиновниците и отивах там. Не мога да ви опиша колко вълнуващо беше да се видят всички тези чудесни момчета, надарени… Господи, гордеех се с всички тях.
— Имате ли отделен списък на доброволците?
Въпросът ми го възмути.
— Що за летописец бих бил, ако нямах? Това, в края на краищата, е отделна категория.
Помолих го да видя този списък.
— Е, ще изпуснете някои чудесни, доблестни момчета, но… — той обърна още една страница. Под заглавие ДОБРОВОЛЦИ имаше колона от около двайсет и пет имена.
— Ако ме оставите да ви покажа 1967 или 1968 ще имате много по-голям избор.