Стоях полуклекнал до стената, когато един къдрокос младок с черна тениска без ръкави и размъкнати черни панталони се появи забързан от малката алея. Той ми отправи бърз, автоматичен поглед, обърна се, после пак ме огледа. Спря се с някаква ленива забавеност. Оттласнах се от стената. Навярно щеше да каже нещо за стрелбата в гетото, която достигаше до нас в този момент.
Той се ухили. Това беше обезпокояващо. Той каза:
— Шибан глупак.
Още по-обезпокояващо. След това направи една крачка към мене и аз го познах. Някъде от другата страна на алеята, зад някой контейнер за боклук или зад някой магазин за алкохол, имаше синя кола с много назъбвания и драскотини по лявата й страна. Той се изсмя, виждайки, че съм го познал.
— Красиво — каза той. — Не мога да го повярвам, но е красиво.
Той погледна нагоре и разпери ръце, сякаш благодареше на бога на лумпените.
— Сигурно сте новият Били Риц — казах. — Старият имаше повече стил.
— Никой няма да ти помогне, лайно такова. Няма къде да отидеш.
Той протегна дясната си ръка зад гърба си, при което мускулите по раменете му изскочиха, и ръката му се появи отново, изпълнена със солидна черна палка с блестящи стоманени наконечници от двата й края. Дълго острие изскочи от кутията. Той отново се ухили. Щеше да е добър денят му, в края на краищата, и шефът му щеше да повярва, че е случил.
Лед изпълни стомаха, дробовете, гърдите ми. Беше страх, доста по-малък от оня, който бях изпитал на шосето, и полезен поради гнева, който го придружаваше. Бях в по-голяма безопасност тук на тротоара, отколкото когато пердашех по окованата в мъгла магистрала. Нищо нямаше да ме връхлети, без да го видя. Бях навярно с двайсет и пет години по-стар от това влечуго и нямах толкова мускули, но на неговата възраст бях прекарал цяло едно лято в една потилня в Джорджия, където трябваше да се справям с отвратителната храна и множество мъже, които ме връхлитаха с ножове и байонети.
Той замахна към мене просто за забава. Не се помръднах. Краката ми стояха заковани. И двамата знаехме, че е прекалено далече, за да може да ме докосне. Той искаше да побягна, за да ме застигне изотзад и да ме хване с лявата си ръка през врата.
Той тръгна дебнешком към мене и аз отпуснах двете си ръце, наблюдавайки ръцете и краката му.
— Божке, ти нямаш нищичко, нямаш въобще никакви ходове — каза той.
Десният му крак се стрелна напред и дясната му ръка се протегна към мене. Усетих прилив на адреналин и ярост и се извъртях наляво. Грабнах китката му с дясната си ръка точно над лакътя. В полусекундата, през която би могъл да направи нещо, за да си възвърне засилката, той извъртя глава и ме погледна в очите. Аз вдигнах дясното си коляно и дръпнах ръцете си надолу с всичка сила. Дори изохках, както ни бяха препоръчвали в Джорджия. Ръката му се разпадна в хватката ми — двете кости се откачиха от лакътя и по-дългата от тях, лъчевата кост, се вряза през кожата на мишницата му като острие. Ножът иззвънтя на тротоара. Той нададе слаб вик на изумление, а аз сграбчих с две ръце предната част на ръката му и я дръпнах, усуквайки я, доколкото можех. Надявах се да я откъсна, но не успях. Може би бях твърде близко до него. Той залитна пред мене и очите му изскочиха. Започна да пищи. Бутнах го на земята, но той вече се свличаше сам. Падна на една страна с присвити колене. Гърдите му бяха напръскани с кръв, кръв бликаше от нащърбената рана на ръката му.
Заобиколих го и взех ножа. Все още пищеше и очите му имаха оцъклен вид. Мислеше си, че умира. Не умираше, но никога нямаше да може да използва пълноценно дясната си ръка. Отидох до него и го ритнах там, където някога е бил лакътя му. Той загуби съзнание.
Огледах се. Не се виждаше жива душа. Коленичих до него и бръкнах в джоба на панталоните му. Намерих връзка ключове и някакви хлъзгави нещица. Хвърлих ключовете в отводнителната шахта, бръкнах отново в джоба му и извадих четири двойно увити малки пластмасови пликчета, пълни с бял прах. Сложих ги в джоба на сакото си. Преобърнах го и пребърках другия му джоб. Имаше тлъст малък портфейл със стотина долара и много имена и адреси, изписани на малки късчета хартия. Разгърнах едно от отделенията и погледнах шофьорската му книжка. Казваше се Никълъс Вънтюра, от улица „Маккини“, на около пет преки западно от „Ливърмор“. Хвърлих портфейла и се отдалечих с крака като от въздух. При следващата пряка се сетих, че още държа ножа му. Хвърлих го на улицата. Той подскочи, издрънча и падна като черно петно в мъглата.